RIP, Paul

Добрите новини идвали бързо... За жалост, в общия случай, лошите идват още по-бързо. Ето че и това правило си имало своето изключение и въпреки закъснението, с което научих новината, фактът, че случилото се е непоправимо, остава.

На 9. октомври, само 5 дни преди 28-я си рожден ден, е починал Пол Хънтър, трикратен носител на титлата от Мастърс в снукъра. Англичанинът бе диагностициран с рядка форма на рак на стомаха през март 2005, но въпреки болестта си и пропуснатите заради прилаганата му химиотерапия състезания, завърши достойно сезона, предвиждайки едногодишна пауза в кариерата си, за да се пребори с рака. Членовете на световната снукър-асоциация подкрепиха единодушно предложението Хънтър да запази мястото си в ранглистата и да стартира следващия сезон отново сред най-добрите в света. Специалистите дори му предвиждаха титла от Световно първенство, ако се завърне край масата.

Пол обаче загуби героичната битка, която води повече от година и половина и си отиде твърде рано, оставяйки след себе си онова, което считаше за най-голямата си победа в живота - своето семейство - съпругата си Линдзи и 9-месечната си дъщеря Ийви Роуз.

Малко хаос за спомен

Бога ми, как ми се искаше да мога да подредя онова, което предстои да прочетете. Няма шанс, съжалявам, затова ако ще се отказвате, сега е моментът.

Предразсъдъците са лошо нещо. Стереотипите - също. Истина, стара колкото света. Факт е обаче, че тъкмо на стереотипи изграждаме огромна част от живота си, поради простата причина, че те обясняват света около нас и го правят по-лесно усвоим. За жалост, го опростяват прекалено - до степен на пълно заместване на ценности и образи. И преди да съм се отплеснала съвсем (ах, как го мога това, чак сама си се чудя :)) , да ви кажа за какво иде реч.

Санкт Петербург.

След 3-месечен ступор (не депресивен, съвсем не - абсолютно доброволен, нужен и желан), подобна гледка може да ти/ми дойде в повечко. Нещо като рязко потапяне в езерото до нас (температурата на водата е съвсеееееем мъничко над 0 по Целзий) след доволно продължителен престой в сауната на последния етаж в общежитието. Казано накратко, истински шок.

А да го изживееш в компанията на самодоволни и крайно самодостатъчни западняци, за които Русия се изчерпва с 3 думи (Ленин, комунизъм и дивотия), си е истинско приключение...

То не бе чудене, то не бе маене... Все едно ги бяхме пуснали в Матрицата. "Ама тези букви какви са? Хаха, колко са странни.." А какво обяснение се наложи да дръпна, когато се оказа, че те всъщност са си български и че ги разбирам, както и че поназнайвам нещо от езика... Съжалих, че си признах (имала глава да пати).

Поне сега енигмата около скромната ми персона тук става все по-неразгадаема, а мъглата се сгъстява (усещам, че скоро ще получа статут или на митологичен герой, или на полезно изкопаемо). Мда, не са много хората, които ще се откажат от посещение на нощен клуб в полза на театър "Мусоргски" и "Фауст" от Гуно. Струваше си. Ама много си струваше.

Като споменах нощен клуб, да ви разправям... Бедният Никълъс (един белгиец, който до въпросното посещение в нощния клуб "Хавана" мислеше, че светът му принадлежи). Оказа се, че не е познал. В света на водката самодържец е Руснакът. На другата сутрин Ник призна с мътен поглед и почти разцепена от болка глава, че "май не е трябвало да пие толкова, ама тия руснаци го подвели". Така и не разбрах дали си намери камерата и телефона, забравени в клуба, но най-важното бе, че никой познат не го е видял, следователно срамът не е пълен. Репутацията преди всичко, реноме имаме да пазим...

Мисля си, че както Алеко е описал Бай Ганьо в "Европата", така могат да бъдат описани и западноевропейците в Русия - нахакани и непохватни, едни истински завоеватели на свят, който не познават и който не желаят да опознаят. Какво значение има другото? Нали водката е евтина?

А Санкт Петербург е там. И е красив. И е шумен. Хората в него са така забързани, че сякаш искат да се откъснат от орбитата си и само грандиозните спомени от отминалите славни времена - дворците и обелиските - ги задържат на земята...

(to be continued)

Добро утро!

Здравей, здравей...
Що дириш тук, бе, джанъм?
Ако си фен на Янсон, мога само да се радвам, ако си мой фен - желая ти бързо възстановяване. Мога да препоръчам и специализирана помощ, при нужда.

Тия блогове все са ми били тъмна Индия (в моя случай - тъмна Финландия, денят тук вече е доволно кратък, да знаете, жива се ожалвам - няма да се живее на фотосинтеза вече...), все ми се струва, че началните постове вътре са като речите на носителите на Оскар: "Нека благодарим на мама, татко, режисьора, гримьорите, каскадьорите и кучето. А, да, и на златната рибка, с която преспах, за да бъда днес тук и да държа статуетката в ръце..."

Никак не ми се ще да почвам с такива откровения - най-малкото, защото нямам златна рибка, кучето ми всъщност е котарак, каскадите в живота ми са малко, но за сметка на това - качествени (и ги изпълнявам без дубльори), грим не ползвам, а режисьор се надявам да стана (някой слънчев или недотам слънчев ден).

Затова тая реч смятам да я прескоча. Като се има предвид, че още е кажи-речи, средата на октомври, а аз съм се засилила към края на ноември, а и ми пука за вас, ще трябва да си призная що за щуро заглавие е това. Чели ли сте Тове (Туве) Янсон? Не? Ама знаех си! Разбира се, че не сте. Не е популярна. По тия студени ширини е известна с прословутите Moomins (е, не може да не сте ги виждали, не ви вярвам)...

Мен ме грабна с историята на Старчето от детската си (да бе, да..) книжка "В края на ноември". Приличаме си с него, ще знаете. И то не само, защото и аз обичам кисели краставички, ами и защото мразя промените. Ирония, мда... Елате да видите колко константи са ми останали напоследък в живота. Ловя ги с кепче и всячески се опитвам да ги консервирам. Понякога се получава, понякога не... но важното е, че "В края на ноември" ми пасва. Майчето е родена тогава, да ми е жива и здрава.

Дотук с речите, споменах и майчето - баща ми и котарака ще са в друг пост, а за златната рибка е рано да мисля :) Пък и вече си имам кепче, макар да го използвам за други цели...