понеделник, януари 28, 2008

Най-великият

Нали знаете, че има някои неща, за които се говори, когато дойде точният момент? Той е едно от тях.
Някога, преди цяла вечност сякаш, с мой приятел - оперен певец - се заговорихме за известните имена в бранша. Попита ме кой е любимият ми баритон. Усмихнах се и го погледнах в очите. Той каза: "Добре. ОСВЕН Бастианини?"

Да. Тадеи, Гоби, Панерай... не е като да нямам и други любимци. Но Еторе Бастианини е единствен - на толкова висок пиедестал, че никой не може да го доближи даже. Един глас, който гали не само слуха ми, но и сърцето, душата... Може би единственият глас, който може да ме разплаче, да ме зарадва и да ми даде някакъв смисъл, когато пътеката се размие пред очите ми. Най-прекрасният и велик баритон на нашето време.
Отдавна ми се искаше да ви разкажа за него. Преди 3 дни се навършиха 41 години от смъртта му.
Няма да ви разказвам за живота му (името му се пише Ettore Bastianini, Google може да ви сподели всичко) - славен и толкова трагично кратък! Бастианини умира едва на 44 години от рак на гърлото. Болест, за която не е споделил с никого и не се е подложил на химиотерапия, за да може да пее до края. Странното е, че онзи, който ме "запозна" с феноменалния му глас, си отиде по болезнено подобен начин. Но това е една твърде дълга и различна история, която няма да ви разказвам, защото не искам да се натъжаваме взаимно, напротив - искам да ви запозная с някои неща, които Еторе Бастианини е изпял и които, поне за мен, нямат еквивалент и до днес. Искам този пост в блога ми да бъде празник, защото талант като неговия заслужава да бъде почетен и отпразнуван. Няма да ви отнема много време - чуйте записите - просто за да знаете, че е съществувал и такъв великан, защото той трябва да бъде запомнен.
"Dio che nell'alma infondere" - Don Carlo. Излишно е да казвам колко обичам този дует - все има някой, който ме познава. :)
Терцетът от I действие на "Турандот" - най-добрият възможен запис на тази опера (с Дел Монако и Геншер)
"Риголето" - все още не можем да се разберем със Стеф дали Гоби е по-добрият Риголето, или Бастианини. Аз за себе си знам отговора.
Разбира се, Фигаро ("Севилският бръснар")
Te Deum - "Tosca". Не съм слушала записа, няма и да го пусна, но съм убедена, че е брилянтен.
Още малко от "Трубадур"
*Добавено:"Cortigiani..." и "Si, vendetta..." ("Риголето") с Рената Ското. 8 минути е, но си струва.
---
Съжалявам, че не мога да намеря последната ария, която е изпял на сцената (в края на 1965) - "O Carlo, ascolta" - не е било възможно да има по-добър и по-верен финал на една такава кариера и един такъв живот.
Ето какво пише на гроба му: Ha conosciuto la gloria.Ha compreso il dolore. Ha saputo farsi amare.Hai vissuto più di una vita (в свободен превод: "Той позна славата. Той узна болката. Той накара всички да го обичат. Ти живя повече от един живот")
Много, безкрайно много се надявам, да сте усетили поне една частичка от онова, което се опитах така хаотично да ви кажа.

Етикети:

Малко красота

Ами не, не може само изпити... Днес, след изпита по социология на личността (имам 6, впрочем, ама тя и курсовата ми работа за кукления театър си беше хубава) се заговорихме за „типа” мъже, които харесваме – то не бяха Бекъм, Клуни, Джъд Лоу, Джони Деп и разни други, дето на тепсия да ми ги дават, няма да им се зарадвам. Честно и с ръка на сърцето ви го заявявам.
Тъй като ставаше дума само за външен вид, аз, разбира се, не можах да опиша нищо конкретно и, давайки примери, се оказа, че въпросните мъже всъщност нямат нищо общо помежду си. Освен факта, че ги намирам за красиви. Та ми мина през ума да ги споделя и с вас. 5 от 6-те най-красиви популярни мъже, за които се сещам в момента (шестия няма да го кажа, защото искам да си остане неизвестен в България – иначе ще има масова прехласвация, която винаги ми е изглеждала много нелепо. Но винаги съм се чудила дали не му пари – носи толкова слънце в очите си!). Как да не ги похвали човек!
Но! Да си дойдем на думата. Редът е доста произволен.
- Олег Меншиков

- Винсънт Д’Онофрио в „LOCI” (гледам го откак го дават по Hallmark, направо е станал като член от семейството :)). Не знам друг да го харесва, ама нали все другите на обратно, а аз наопаки... Шегувам се. Много ме радва.


- Хийт Леджър в „10 неща, които мразя у теб” и „Като рицарите”. Много, много жалко...

- (една изненада за онези, които ме познават): Брус Уилис в „Съдружници по неволя”.Изключителен образ. Мнооого, много отдавна. Ох, а Сибил Шепърд колко е прекрасна...
На снимките не се вижда какво имам предвид
- Отдавна ли казах? Този не е изненада за никого – Филип Трифонов. Преди 30-35 години. Не че сега не е готин. Просто има по-малко коса и повече разбити илюзии. Пускала съм клипче точно преди Нова година, само със снимки не става :)

Е... това са. Ако откриете нещо общо между тях, ми кажете, че да знам какви мъже харесвам. От всички, участвали в онзи разговор, май само аз си нямах „тип”. Аман от рамки вече.
*Впрочем, като гледам снимките сега, се сещам, че май единственото общо е, че имат трапчинки/бръчици на бузите, като се усмихнат. Шестият – и той. Хм.

Етикети:

събота, януари 26, 2008

Много ще ви критикувам, Драги ми господине

Хич няма да ви разказвам за днешния изпит и жестокото главоболие. Не, честно - главата ме болеше до оглупяване и, предвид обстоятелствата около въпросния изпит, исках кротко да изям някого. Обаче няма да се връщам към първите 2/3 от деня - не си струва да хабя нерви по елементарни организационни въпроси, които, така или иначе, хем не зависят от мен, хем вече са зад гърба ми.
Друго ще критикувам, Драги ми господине - "Ние, врабчетата" в СКТ. Толкова отдавна му се каних, така неприятно се разминавахме с тоя спектакъл, че днешният ден просто ТРЯБВАШЕ да е празник. Само дето напоследък все се случва така, че ония неща, дето съм ги чакала с най-голямо нетърпение и, да си го кажем направо - почти благоговение, ме разочароват в някаква степен. И все се оказва Радичков.
Честно. Сега установявам, че явно имам проблем с този автор - и проблемът е, че той ВЕЧЕ не ми е смешен. Даже не ми е и забавен. Нито пък поучителен, защото и тая възраст съм я минала. Актуален? Да, може би. Просто защото "врабчетата" винаги ще се стремят към цивилизацията, винаги ще искат да се изфукат със своите 1300 фльонги и ще критикуват някого, Драги ми господине.
Само че в текстовете на Радичков поуките ми идват твърде много като количество, като патос и като директни отпратки. Искам сама да стигна до истината, ПЪК! И искам тя да не е само една.
Казано накратко, твърде много политическа сатира, за която, поднесена по този начин, просто няма подходяща публика. Заралии, помните ли "Животинската ферма"? Същото усещане за безадресност на посланието.
Като изключим това, като изключим и факта, че ми идеше да дрънна на актьорите едни чинели в главата, да видят какво е да си с главоболие и те да опитват да те убият от сцената, вероятно може да се каже, че спектакълът е хубав. Но то какво остана от него, всъщност? Фантастични кукли и прекрасни актьори - едни от най-добрите в СКТ. И се забавляват много на сцената. Ценно е - факт. Но не бих завела детето си да гледа постановката. Аз самата не бих отишла повторно.

Етикети:

петък, януари 25, 2008

Един филм...

... към който се връщам често.
Бас ловя, че не сте го гледали. И с още по-голяма увереност се басирам, че много, много би ви харесал.
Вече поостаря, но пък колко си заслужава!

"A Good Woman" ("Една добра жена"). При играта на умопомрачителната Хелън Хънт, която аз обожавам безпрекословно и във всичко и която определено остарява като катедрала, Скарлет Йохансон остава една много глуповата точица в сюжета. Знам, знам, ролята й е такава (филмът е правен по пиесата на Оскар Уайлд "Ветрилото на лейди Уиндърмиър") и много й се отдава да е беззащитно пухкаво зайче. И дотам.
Двете колосални звезди във филма са Хелън Хънт и Том Уилкинсън. Прелестни. И двамата.
Впрочем, разказвала ли съм ви за нощта, когато изгледах филма за пръв път? Бях във Финландия, беше ми самотно и, за мое огромно облекчение, намерих в кю-то приятеля, който ми го препоръча, в два през нощта, за да му кажа: "Нали разправяше, че съм претенция по отношение на мъжете? Е, видях Човека, ама на кино."
Излишно е да добавям, че въпросното момче много ми се смя тогава. А аз няма да ви кажа кой е Човекът (скоро ще пусна направо фрагмент от един диалог във филма, който според мен е истинска класика, макар да е подминаван и от "ценителите" - какво да се прави, младостта и красотата понякога заслепяват) - само ще ви препоръчам филма много, много горещо...
Trailer
Ах, да, без малко да забравя - най-брилянтното нещо в цялата история е потресаващо добрият диалог. Гениалните "лафове" са... почти всички реплики. Носят много мъдрост и чувство за хумор и (само)ирония.
"Man should never buy his wife jewelry - it makes her wonder what he bought his mistress..."
"If we were always guided by other people’s thoughts, what’s the point in having our own?"
"Women don't trust women. Men don't trust women. No one trusts women."
"Every saint has a past. Every sinner has a future."

И колко красиво е направен! Абе... как не е ставало дума за този филм досега?

четвъртък, януари 24, 2008

Пълно потапяне

Не, не, не е Васко Василев. Единственото, което го издига над "Бонд" в очите ми е, че той май все пак може да свири. :)
Просто от днес ловният сезон е официално открит, гонките почнаха, първата дори приключи повече от успешно. Утре продължаваме с още 3. Мда.
Та така - потапям се (на)пълно в сесията - къде доброволно, къде не... И имам чудни нови обувки, които ме чакаха повече от седмица, толкова безсрамно намалени, та чак не мога да повярвам, че в момента ме гледат от кутията. *Фук, фук, фук*
***
Отпивам глътка сладък вермут. Nina Simone е нещо извънземно. Обичам гласа й и топлата депресивност, която извира от него, по-сладка от вермут. Прекрасна е.
***

Искам слънчогледи. Обичам ги толкова, колкото обичам и Nina. Може би дори повече. Носят слънце.

Етикети:

сряда, януари 23, 2008

Още една австралийска икона

И той си отиде. Вчера, в апартамента си в Ню Йорк, е бил намерен мъртъв Хийт Леджър. По първоначални данни, причина за смъртта на 28-годишния актьор е свръхдоза сънотворни. Повече не се знае. А аз и не искам да знам, защото случилото се е факт, който не може да се промени.
След Стийв Ъруин, дойде ред и на Хийт - поредната австралийска икона, която си отиде. Миналата неделя гледах отново "10 неща, които мразя у теб" и обяснявах на майка ми, че Хийт е един от най-красивите мъже, които съм виждала - особено по онова време.
Абе... какво да ви кажа... тегаво ми е. Не ми се пише повече.
"10 неща, които мразя у теб" и още малко от същия филм.
"Като рицарите"
"Планината Броукбак"
"Казанова"
Heath Ledger

неделя, януари 20, 2008

Безсънна критика

В едно добре позабравено упражнение по литературен анализ (затрупан от статистически, драматургичен, музикален и душевен такъв), не мога да не отбележа, че моето друго Аз снощи очевидно е вилняло над клавиатурата, натраквайки някакви непонятни за мен неща.
Кратка ретроспекция на сти(сме)хотворните му опити показва много ясно някаква странна психологическа незадоволеност, която то очевидно изпитва. Трябва да се отбележи обаче и подчертаното нежелание за контакт, колкото търсен, толкова и избягван. Неслучайно в повечето опити се говори за потенциална раздяла - нежелана от субекта, който обаче е преследван от фаталистичното усещане за нейната предпопределеност и необходимост.
Впечатление прави и топосът, избран за срещите на лирическата героиня с безименния обект на нейните чувства - сънят. В него всичко е позволено, детабуизирано, но, същевременно, нереално. Интимността на чувството се проявява в крайно интимната форма на диалогизирания монолог (диалогизиран, тъй като, макар другият да няма думата, той присъства в сцената във времето на случването й)...
***
Ахахаха, това упражнение трябва да го правя по-често - не съм предполагала, че е толкова забавно. Другото Аз се опитва да мрънка, защото съм се подигравала с чувствата, които то си въобразява, че има, без да си позволи дори да ги адресира към някого, а аз седя и се будалкам с него... с безкрайно обичлива усмивка, намигайки на наивната му невинност.

Етикети: ,

събота, януари 19, 2008

Без адрес

Иди си. Искам да си тръгнеш.
Да бягаш далече от мен, а аз да затворя очи.
Не. Лъжа те. Стой и ме гледай в съня ми.
ГалИ ме със поглед и просто мълчи.

Не искам да помня, но няма забрава -
спомени сладки, а толкоз горчат.
Раздялата - вечност, а срещата - кратка-
паралелни вселени... а, казват, един бил светът.

Иди си. Искам да си тръгнеш.
Да бягаш далече от мен, а аз да затворя очи.
Не. Лъжа те. Постой и ме погледай в съня ми,
погали ме със поглед, но сетне върви.

Етикети:

петък, януари 18, 2008

A Hard Week's Night

Beatles. Почти.
Важното е, че и тая безпределно дълга и тежка седмица, свърши. Контролни, проекти, курсови, изпити, колоквиуми... от всичко по много и от сърце - ама наистина щедро.
А София пак беше блокирана заради посещението на много-важен-държавен-глава. Бързам да ви успокоя - вероятно това няма да се случи отново в близко бъдеще. Нямам кристално кълбо, но няма да имам повече и История на социологията. Ако се чудите каква е връзката, ще ви спестя дивенето - вторият колоквиум по тази дисциплина миналият семестър съвпадна с посещението на Буш в България и се изпържихме в собствените си телесни течности, борейки се с авторите и жегата, лишени от възможността да отворим дори едно прозорче. Днес отново имахме колоквиум по този предмет, г-н Путин бе в София, но този път прозорците можеха да се отварят. Само дето ние не искахме да ги отваряме.
Гледах полицаите, накацали като сини врабци през десетина метра и, честно да ви кажа, ми измиляха - сгушили се в униформите си, стоят на пост край Борисовата градина (с гръб към Цариградско шосе) и наблюдават дърветата и снега с онова празно усещане за неслучил се топъл чай. Знам колко им плащат, да. Но нито някой е решил да ликвидира Путин, нито пък, ако някой наистина е решил, тези премръзнали полицаи ще могат да го спрат. Обаче пък как добре се вписват в пейзажа...
В Борисовата градина пък националният отбор по бобслей провежда тренировки, а Албена Денкова упражнява съчетания с нов партньор пред Философския факултет. Изобщо, коварен лед и плакати с лика на Путин. Повече се радвам на тези на Buena Vista Social Club, които ще свирят в София на 6ти февруари. След Bebel Gilberto (и отново тя), това се очертава като другото "мое" голямо музикално събитие през последните месеци. Трябва да си взема билет, при това - спешно.
А, да - и вече имам тема за дипломна работа. Не е последно по значение, никак даже, просто не искам да се впускам в подробности, докато темата не бъде окончателно одобрена от ръководителя на катедрата. Имам всички основания да вярвам, че ще се получи точно това, което искам, и нито запетайка по-малко. И, точно в момента, ми се спи зверски.

Етикети:

вторник, януари 15, 2008

Следгрипно

Жива съм, спокойно. Мърдам, дишам, кашлям и, изобщо, ще знаете, че тоя грип наистина е гаден. Пазете се.
Тия дни е пълна лудница. Всеки знае какво представлява неговата си лудница, в която живее ежедневно, обаче от моята лудница нямате и понятие. Вчера представяхме проект за детска телевизия („Абракадабра ТВ”, а аз съм неин директор на отдел "Продажби" :)) – може и да не се е получила по начина, по който изглеждаха наивно-представителните и високо амбициозни проекти на някои от другите групи, но и четиримата, ангажирани в проекта, си я заобичахме и мисля, че някой ден може да бъде реализирана.
Днес беше изумително дълъг ден – 2 контролни по Репортерство (на цената на една), семестриален тест по Икономическа социология (нямам идея какъв ще е резултатът, но съм изключително доволна от себе си – ще вземем да се разберем и с тая дисциплина накрая, все по-интересна взе да ми става и все повече започвам да се учудвам от себе си), за капак – и изпит по италиански. Няма да ви занимавам с предстоящите курсови работи, които трябва да предам до края на седмицата, с колоквиума по История на социологията и с изпитите, които са нацвъкани всеки ден през идната седмица.
Обаче! Обявявам събота за официален почивен ден за олежаване от кълка на кълка (с изключени всякакви средства за комуникация) с цел възстановяване на жизнените сили.
Щях да ви разправям друго – когато човек бърза за контролна и излиза по тъмно сутринта от дома си, когато всичко наоколо му напомня за сутринта на първия свещен ден, прекаран в Остерсунд, сетивата му се отварят на max. И е толкова прекрасно!
Натикали са проф. Вучков в претенциозна кожа (той не че не живее перманентно в една такава) – гледа ме самонадеяно от билборда на булеварда. Претенции, претенции, претенции... на бас обаче, че коженото кресло (за епоха – питайте Евг.Минч. – според мен е модерен кич, но какво ли разбирам аз, човече!). Срещу Ректората продават вестници. От едната страна на будката е окачен здравен вестник с огромно заглавие „Синузит”, а от другата страна ти се хили заглавие „Шизофрения”, отново водещо за издание на здравна тематика. Нелепо, но и доста забавно - аз самата тия дни се люшкам между двете – ще се реши окончателно около средата на февруари – тъкмо след Свети Валентин, който вероятно ще е Трифон Зарезан, предвид изпита, който имаме на същата дата. Пък и ние си знаем, че се обичаме. Принципно.
Видях и Константин Коцев. Да, знам, за жалост вече е невъзможно. Но на улицата се разминах с човек, който толкова приличаше на него, че ми се прииска да го прегърна. Ама само за момент. Е, не, не може да не го знаете – „Момитенте, дай ти ми дъпките” (преобразувано и в „Кутенте, дай ти ми дъпките”) – мдаааа, филмът „Топло”, сетихте се, знам. И, да не забравите другия голям лаф от филма: „Голям човек е дакелът.” Никога не ме разбират, когато го кажа в друг контекст. Ама ако пусна и лафа, който винаги минава много добре: „Обещавам, няма да отслабвам, за да паднеш пак на мекичко!” (това е от „Рапсодия в бяло”), вече ще стане много. Тъй че за "Оркестър без име" съвсем ще си затрая.
Боже. Говоря за кино. Ъх. Ама това е само защото за последния месец съм ходила на театър само... 2 пъти. Това е най-лошата последица от грипа. Но ще наваксам, при това – скоро. Даже съм набелязала заглавия, така че ще разказвам. Впрочем, Икарите пак са купени. Не че това е новина.
Странно защо изписах толкова глупости – исках само да кажа, че съм жива и щъкам, както и че може да очаквате смислено включване в близките дни. Продължавам да разпускам с Livin’ Next Door to Alice (първият, който ми намекне нещо за Who da fuck is Alice?, ще бъде разчекнат между подивели коне – не че нещо, само предупреждавам..). Тия дни Смоуки наистина ми действат отлично – като ги слушах в сегашния им състав – ауууууу! Но така е, Ал Бартън беше единствен.
И за да запомните нещо от цялата тая безмислица, ви оставям две изтървани подаръчета – едното може и да сте го гледали, но ми връща вярата в нашето образование:
Is Europe a country? и една песен, която ми изниква в съзнанието в много, много странни моменти: Ghost Story. От нея е и другият цитат, който ми е бръкнал в душата някога (но това е една от малкото песни, чийто текст си заслужава от-до): "Another night in court, the same old trial - the same old questions asked, the same denial."
... Лека нощ.

Етикети:

събота, януари 05, 2008

I bet you get what you want...

...but so do I and I ain't losin' today...
Все ме питат кой е любимият ми цитат от песен. Е, това е. А песента е Oh Carol на Smokie. Започвам да се чувствам като изкопаемо по отношение на музиката, която слушам. Всъщност, дреме ми.
Защо го написах това? Идея нямам. Отдавна се канех да го споделя - пък и тоя цитат е голяма философия, дори и изваден от всякакъв произволен контекст. А и трябва да има някаква музика, не бива да е глухо - още повече, че съм болна и ми е безобразно криво. Всъщност, лъжа - сега точно ми е весело, защото температурата ми спадна и съм надрусана с Парацетамол (не мислите, че е възможно ли? Опитайте...), радвах се като шебече на Уди Кълвача рано сутринта (новият лаф оттам е: "Матадори, пикадори, трубадури, сладури, помпадури..."). Майка ми ме плаши, че идва от Стара Загора с дряновицата (или с точилката за многолистно тесто), ама аз това го приемам като possible treatment - знам ли от какво ще ми мине... Та такива работи.
За пръв път чета една книга 2 години - започнах "Английският пациент" следобед на 31.12.2007 и я свърших следобед на 01.01.2008. Сега чета и "Дивисадеро", пак на Ондатджи (в интерес на истината, не чета нищо, защото главата ми е мътна до побъркване и съм изтървала маса срокове за домашни и прочее, но принципно съм я започнала). Обаче Ондатджи е прекалено разточителен откъм думи, обръща твърде голямо внимание на красивата фраза, а не толкова на историята, която разказва. Т.е. имам усещането, че води историята малко насилствено, без да й се остави тя да го поведе, както прави Сафон (знам, писна ви да го давам за пример, но той наистина е абсолютен еталон за мене в това отношение). С други думи - очаквах нещо свръх - е, не е свръх, но определено Е нещо. Обаче май предпочитам Ралф Файнс (не вярвах, че ще го кажа, но...).

Етикети:

четвъртък, януари 03, 2008

Рошаво-новогодишно

Ордьоври и техно. Кебапчета и чалга. Финландия. Абсолют. Танци. Светкавици.
Прегръдка. Дръж ме здраво. Влюбено към кюфтетата и пролет през август. Got Jumbos?
Безразличен поглед с иронична усмивка. Без много емоции. Фото, моля!
Приятел. Приятели. Камина. Липсваща скара. Изчезнало вино. Червен блузон. Том Круз? Мне. Хю. Грант.
Карнавални шапки. Брокат. Жълта каска. Гадател.
Нестройно хоро. "Бяла роза"?
Мода. Непреходност и класическа музика. Trisch Trasch Polka. - "Лебедово езеро" без лебеди. Само Мина. Тони Стораро. Мотористът е без каска. Армстронг и Big Bad Voodoo Daddy.
Зодии. Perfect match. Perfect Strangers - малко Борко, но от сърце. Жалко. Пет тона кит по лицето. Смях. Шах. Шаш? Още? "Не на жените!" Дали? Едва ли. Сватба. Скоро. Кой? Тя? Той? Разбита бутилка червено вино на зазоряване. Няма по-добър старт.
Лека нощ, Ран! Добро утро, Мариана!
Ново село. Нова година.

Етикети: