За изгубения пулс и финландските спомени

По принцип съм си обещала, че няма да пиша повече от една публикация на ден, защото човек рядко има какво толкова да казва. Обаче не мога да пропусна тоталното ослънчване днес и, по-точно, тази вечер - ослънчване, последвало напоителния рев около един от любимите ми филми. Ох, да, пак даваха "На брега" по Hallmark и аз пак го гледах - за, има-няма, двайсети път. Излишно е да споменавам, че го знам наизуст, но финалът продължава да ме разплаква, само дето сега ме докосват други неща и откривам детайли, които досега не съм забелязвала.
И, тъкмо когато реших да се оттегля в постелята, макар и с риск утре очите ми да са на понички (а трябва да уча по икономическа социология, че в понеделник ще видим кой кум, кой - сват, и кой на Шумпетер е брат) и... се появи Мауро. Вие не познавате Мауро, но той е едно изключително щуро създание от италиански произход, което прескачаше през терасите на четвъртия етаж на общежитието в Юваскюла, за да пита как е на фински "keys", но, тъй като те нямат дълго [i], аз реших, че пита за "kiss" и му казах и двата глагола за "целувам", а той, осъзнал грешката, прескочи обратно в своята тераса и погна съквартиранта си да го целува, крещейки: "Suudella, suudella!", без дори да му мине през ума да го спрегне. То това бе цяло приключение, което май някога някъде съм описвала, и от което ме болеше коремът от смях, а Аша (полската ми съквартирантка) си скъса тениската на вратата на хладилника - отново в пристъп на неконтролируем хилеж.
Мауро е скица. Мауро е диагноза. Мауро е Многострадалният Геновев, успял да пипне най-коварния грип в цяла Финландия и да пребивава в едно полутечно състояние цяла седмица, заобиколен от кърпички, за направата на които са били изсечени няколко финландски гори и с абсолютно култова скиорска шапка... през август. Жалка гледка си беше, няма лъжа, няма измама. По това време заради него без малко да пребия двама пълни тъпанари, които решиха, че щом той е болен, на мен ми трябва нов партньор за изпита по фински. Sorry, dudes, викам им аз, a friend in need is a friend indeed. Казано по нашенски, приятел в нужда се познава - даже и в грип.
Същият Мауро, с когото сме се смяли до побъркване на пълни глупости и който замина за Вааса в края на август, само за да ме тероризира по Скайп всеки път, когато сложа там цитат от песен на Ricchi e poveri.
Бяхме се забравили с него, не сме се чували от... уф, леле... отдавна беше. Междувременно той си е изгубил пулса (това така и не го разбрах до края на дълбокомисления ни разговор), щастлив е и работи в банка. Ако има човек, когото не мога да си представя да работи в банка, това е той. Мауро. Оказа се, че и той не си се представя да остане там задълго и, подобно на мен, продължава да търси. И също така, пак подобно на мен, още не се е дипломирал. Само дето е с 4 години по-голям от мене. И просто made my day. Или, по-скоро, made my night. Обичал да си говори с мен. Знам. :)
* Впрочем, кой беше казал, че по време на студентски обмен е престъпление да не преспиш с чужденец? Е, аз съм престъпник, явно, но пък си намерих един-двама ценни приятели. Което ми напомня, че трябва да се обадя на Аша.

The Lavender Song

Щяло да има гей-парад в София. От БНС пък ги плашели... Пука им на хората, ще си направят шоуто, без от това да пострада някой - а, всъщност, не - това, последното, зависи само от Гвардия. Но морално няма да наранят никого, и всякакви други мнения са си чисто лицемерие, проявено от хора, които иначе са каталог за смъртни грехове, но изведнъж, изправени пред мощната гей-заплаха, стават светци и морализатори от световна класа.
Хетеро съм си, и се чувствам отлично в кожата си. Но и да бях лесбийка, нямаше да ме тревожи да го споделя. Затова, за всички "различни" хора - различни във всякакъв смисъл - е следващата песен. С пожелание да не им пука и да са все така прекрасни.
The Lavender Song. Уте Лемпер пее Сполянски. Какво повече му трябва на човек. :) А, да, пропуснах - всякакви анти-гей коментари са добре дошли и няма да бъдат изтривани, защото човешката простотия рядко се влияе от подобни мерки.
Ето и текста на песента, която често съотнасям и към себе си, въпреки "правата ми резба".

What makes them think they have the right to say what God considers vice?
What makes them think they have the right to keep us out of Paradise?
They make our lives hell here on Earth poisoning us with guilt and shame.
If we resist, prison awaits so our love dares not speak its name
The crime is when love must hide -
From now on we'll love with pride

We're not afraid to be queer and different -
if that means hell - well, hell we'll take the chance.
They're all so straight, uptight, upright and rigid;
they march in lockstep we prefer to dance.
We see a world of romance and of pleasure,
All they can see is sheer banality.
Lavender nights are our greatest treasure
where we can be just who we want to be.

Round us all up, send us away - that's what you'd really like to do.
But we're too strong, proud, unafraid - in fact we almost pity you.
You act from fear, why should that be?
What is it that you are frightened of?
The way that we dress?
The way that we meet?
The fact that you cannot destroy our love?
We're going to win our rights to lavender days and nights.

We're not afraid to be queer and different -
if that means hell - well, hell we'll take the chance.
they're all so straight, uptight, upright and rigid;
they march in lockstep we prefer to dance.
We see a world of romance and of pleasure,
All they can see is sheer banality.
Lavender nights are our greatest treasure
where we can be just who we want to be.

Si, vendetta...

...tremenda vendetta... Колко концептуално, контекстуално, изобщо - много кон-. Сериозно. Снощи със Стефан пак си организирахме мини opera-contest, прослушвайки поне 20 "вендети", само за да стигнем пак до изначалното заключение, че не можем да изберем между Бастианини и Гоби. Неизбежно е, просто - макар че имаше и други несъмнено добри записи (да не говорим, че разполагам и с един архивен запис на Гранфорте, което си е цяло чудо, предвид факта, че той е записал общо 2 опери - все пак, пял е през 30-те години на миналия век). Темпото е безобразно спрямо нашите стандарти, естествено, но пък гласът е брилянтен, о, да... И все пак - аз продължавам да държа за Бастианини и Тадеи, а Стеф - май за Гоби. Нещо не мога да си припомня как звучеше Панераи, а записът не е у мен... Поне бяхме много единодушни за безобразния козел, набеден за оперен певец (Лео Нучи, о, да!) и още няколко покъртително забавно-нелепи записи на въпросния дует.
Думата ми бе, че снощи най-сетне се намерихме със Стефан - за щастие. Мразя косата ми да мирише на цигари, но пък обожавам аромата на неговия тютюн по перушинката си. Опита се да ме убеди, че Кабайе (която той съвсем с право обожава) може да те разчувства дяволски много с финала на "Норма". Което, всъщност, е факт - при все, че мен повече ме разчувства присъствието на Джон Викърс на сцената. :) :) :) Аз обаче явно наистина съм пораснала - преди финалът на "Травиата" можеше да ме разплаче, а дуетът на Родриго и Карлос да ме изправи на нокти. Последното, в някаква степен, е вярно и днес, но онова, което наистина може да ми обърне хастара, е In questa reggia и, по-конкретно, онова Mai nessun m'avrà, от което настръхвам, и всичко след него. Абе, чуйте за какво иде реч - от 3:38 нататък. Това е оперният текст, който казва най-много с най-малко.
А на мен ми е хубаво, топло и лягам да спя. Оставям вендетата и мераците за нея настрана. Пускам си Smokie, защото на "Турандот" съм обречена да не мога да заспя. Уви.

Way Back Into Love

Мхм. Аз съм Везни. И съм си избрала да се родя на дата, която случайно се пада между рождените дни на любимите ми чуждестранни писатели - мда, Сафон и Капоти.Няма случайни неща на тоя свят. :) Та, да си дойдем на думата за Везните - въпросното съзвездие ме е белязало с една много характерна особеност - аз просто съм ужасно свестен и готин човек. Когато обаче везните избягат от идеалното равновесие, това може мъничко да се промени.
Седя, слушам Хю Грант - боже, тоя човек пее превъзходно! - и броя на пръсти. Сещам се за поне 4 причини, всяка една от които самостоятелно може да съсипе баланса на скромното ми кантарче... а в момента и четирите действат едновременно и се ядосвам. Не за друго - просто половината неща не зависят от мен, а за другата... няма верен отговор. В тях се боря сама срещу себе си и, ще кажете вие, това е яко, защото печеля при всички положения. Само дето на мен ми се струва, че губя при всички положения. И се вбесявам още повече, защото обикалям около една тухлена стена в полето и се чудя как да я преодолея - знам, че е нужно само да я заобиколя, че полето е огромно и, най-вече, че тая стена си я изградих почти сама... Обаче не, колкото и да се отдалечавам, разглеждайки разни работи из необятното поле, рано или късно се връщам към тая стена и обикалям около нея, докато отмалея. А, както се досещате, това се случва в най-неподходящите моменти.
Всъщност, дреме ми. Балансът винаги се връща, а Хю Грант е прекрасен. Текстът е божествен. И филмчето е разкошно, честно! Скоро не бях гледала нещо толкова хубаво, да не говорим, че текстовете, които са написали за песните във филма наистина са... мои!


И други неща... Добър спектакъл на "Макбет" - гостуване на старозагорската опера, видях мноооого хора, които иначе щях да видя... след дълго време - начело с Влади (Ola, Ping!) от Русе, на когото се зарадвах като малко дете. И най-сетне с Лучано намерихме време да се видим - ама дълго и подробно, така че да наваксаме за пропуснатото време, доколкото това е възможно. А останалото... останалото разбалансира везните.

Не съм луда

:) Не съм психо. Не, че някога съм се съмнявала в обратното, но е хубаво, въпреки всичко, периодично да получаваш уверение, че си нормален. Днес открих, че има още някой с терзания като моите - които не съм споделила тук, няма и да го направя. Обаче усещането, че съм единственият човек, който се шашка от подобни неща, ме караше да се чувствам weird. Една от любимите ми английски думи, actually. И затова, когато прочетох този пост в чужд блог, разбрах, че съм в час, защото има и други като мен - а, в крайна сметка, не може да има двама души, луди по съвършено идентичен начин, нали? When I turn on the diode of the radio tryin' to find an all-night station, I want to hear a song I know - a song about my situation... Чичо ми слуша хубава музика, не мога да му го отрека. :)
А, и друг феномен, установен днес сутринта. Попадна ми един клип на Black Lace - дуетът, в който е пял Ал Бартън, преди да се присъедини към Smokie през 1985/6 година. Песничката се казва Agadoo и мислех, че е на Saragossa Band. Оказа се, че в оригинал била френска и всичко друго, включително и версията на Black Lace, са кавъри. Самата песен е много слънчева, обаче не подозирах, че клипът е толкова... толкова... невъобразимо нелеп. Но не това ме шокира най-много! Нямам спомен някога да съм го виждала, макар че песента е неделима част от детството ми - въпреки това, с потрес установих, че "танцът" ми е не само познат отнякъде, ами и всъщност го ЗНАМ! Ровя се в подсъзнанието си и се чудя дали е възможно някога да са пускали такъв кошмар по националната телевизия... И, съвсем като в оня виц, дето се питаше дали може да стане по-зле, си отговарям: "Възможно е, възможно е..."
Впрочем, търся единствения самостоятелен албум на Алан Бартън, казва се Precious и е излязъл в началото на 90-те - 1991/2. Ако имате идеи къде мога да го открия, свирнете, I'd appreciate it.
Та така... не съм луда, но помня наизуст танц, който никога не съм виждала, върху песен, която ми е известна само в друго изпълнение. Eviva!
А сега отивам за червено вино, не само защото е Задушница, но и защото днес се навършва една година, откакто Велизар го няма - затова, противно на очакванията, съм се отдала на позитивни мисли и хубава музика. Животът трябва да се цени. И намигвам на НикРу да не забрави за понеделник, защото ситуацията наистина си е it's now or never, при това - за много повече неща, отколкото Елвис е изпял.

История с куче без куче

Или с далак без далак. Или с два далака. Изобщо, последните ми приключения.
Като добиче, учило малко биология, знам с известна сигурност, че имам далак някъде из чарковете си. Като дете на родители-лекари, даже имам и някаква представа къде се намира. Като нормален средностатистически човек обаче знам, че не би трябвало да се вълнувам от подобни теми, които, така или иначе, са обективен факт. Та затова се и изненадах, когато нещото, което припознах като далак, ме подпря ей така, изведнъж.
Прерових в ума си няколкото възможни диагнози, за които се сетих, Интернет също ме светна по въпроса и онзи ден, след последния изпит при Ес Кей, баща ми си ме прибра у дома, за да проверим дали съм прихванала нещо от доктор Хаус.
Не съм. Според доктора, дето ме гледа на ехограф така щателно, че в края на прегледа имах гел и зад ушите (не се будалкам), това, което откри, не можело да е причина за подпирането. Кое можело да бъде, не стана ясно, обаче това - не може! Защо ви разказвам това - оказа се, че освен далака, който, по правило, би следвало да е един на брой, си имам и едно малко далаче към него - един вид, резервни части. Признавам, не бях го очаквала.
Няма да се оплаквам от сестрата, дето ми взе кръв - все пак, има да ми връща. След като ми взема кръв последния път, аз кротко припаднах, а баща ми, който й се води нещо малко шеф, бе там и, на всичкото отгоре, си сецна кръста в опит да ме хване, за да не си разбия кухата китара на стълбите. Така че момичето има защо да трепери, ама трябва ли иглата, влязла във вената, да излиза през лакътя ми, а? В това време една друга скица ме разпитва за концерта на Тото Кутуньо. Мълча, щото оная дълбае, мене ме боли, а другата се хили: "Изгуби звук и картина нещо, а?" А, не, викам си, просто не е оферта да ти разправям за концерт, на който не съм била, докато онази пиявица забива някакво желязо в нещастните ми вени... После й викам: "Айде сега да ти кажа за концерта..."
И не, не мога да се сдържа, ще спестя имената, но тоя разговор не мога да не го пусна.

Действащи лица сме аз, баща ми и докторът на ехо-то:
Докторът: Плодове ядете ли?
Аз: Да, даже напоследък май прекалявам малко с тях.
Докторът: Хм... а друга храна?
Аз: Ами... нормално за пролетта - пилешко, малко риба, салати със зехтин, таратор... сладолед и шоколад...
Докторът: Кюфтета, кебапчета?
Аз (леко шашната): Не, много рядко.
Докторът: А хляб ядете ли?
Аз: Не.
Докторът: Ама съвсем не?
Аз (все още живея с надеждата, че това има общо с прегледа и евентуалната диагноза): Е, да кажем, 1 филийка на 4 дни.
Докторът: Ами с какво го замествате?
Аз: С варени пресни картофи.
Докторът: Уф, то и аз пробвах да спра да ям хляб, ама ми е гладно, гладно... И сега как ми се ядат череши... ама ще ходя да си бера в петък, когато сестрата я няма, че миналия път й съборих всичките саксии върху кушетката... А кафенце пиете ли?
Аз: Не, никакво, става ми лошо от него...
Докторът: Даже нес?
...
(след малко)
Докторът: А, тя моята жена нещо замина тия няколко дни.
Баща ми: Ама... смята ли да се връща, или...? :)
Докторът: Абе, ще се връща - ама знаеш ли колко ми е хубаво: будя се сутрин, нищо не ме дразни...
Баща ми: ... нищо не те притеснява...
(тук се разхилвам с глас, защото цитират текст от "Голямото кихотене", без да имат и най-малка представа за това)
Докторът: Тъй ами! Децата ми викат: "Тате, ще чистим ли?", аз им отговарям: "Като си дойде майка ви". Сутринта: "Тате, гладни сме.", аз им казвам: "Ей ви пари, отивайте да ядете."

И тъй, след един разговор от такова естество, продължил през целия преглед, се оказа, че имам 2 далака и някои дребни несъвършенства, като прегъната жлъчка, на която много ще й се карам, задето се е сгънала... Обаче докторът с черешите, дето ме разпитваше за диети, е пич.

10 следствия от Закона за тяло, напъхано в бял панталон и високи обувки

Аз не съм суетна. По принцип. Обаче с физиката винаги много сме се разбирали (спокойна съм, Нед не чете тук, не мога да му докарам инфаркт). По принцип.
Обаче през последната седмица ми се случваха събития, които сумарно доведоха до създаването на този закон и утвърждаването на следствията от него:
1. Финландия почти започва да ми липсва - там, дори и да те оглеждат, не го правят така явно и не са така нагли. Тук се източват едни вратове, които в началото ме дразнят, но след около 300 м. установявам, че вероятно трябва да са някаква форма на комплимент. Странно, но факт. Решавам, че ще ги приема като такива.
2. Таксиджия отваря прозореца и ми подсвирва. Тъпооо...
3. Учебна кола криволичи по "Лидице", тъй като инструкторът ме проследява с жаден поглед. Важното е поне един от пътуващите в колата да гледа накъде вървим, накъде отиваме.
4. В градинката на "Свети Седмочисленици" чувам: "Евалла, к'ва мацка!", последвано от кокоше отрицание: "Да бе, да, че си мисли и че е готина". Сори, девойко, но точно в този момент приятелят ти не чу какво му каза, защото гледаше мен.
5. Разминавам се с двама мъже, които излизат от подлеза на БСФС. Единият пита: "Какво?", понеже другият е млъкнал. Онзи не отговаря. Кеф. Дано си спомни за какво са говорили преди това.
6. Пред банката срещу зала "Универсиада" един дядо (доста добре запазен, впрочем) казва: "Уууу, браво, браво, браво...". Нали? Съгласна съм.
7. Дотолкова свиквам с извитите вратове, че когато някой не ме отрази, си казвам мислено: "Юхууу, тук съъъъм...". Така де...
8. Xenon ме подминава до паметника Левски. Не ме познал - не го виня.
9. Забелязвам много повече неща около себе си - просто ходя по-бавно.
10. А сега ми е схванат Nervus Ischiadicus, обаче... се чувствам добре. :)

1 юни В края на ноември

Ето още една дата, която има статута на вселенски празник из тия виртуални географски ширини. Също като 30 ноември, датата, на която празнуваме Деня на детето, е придобила почти сакрален статут.
И ако днес из всички блог-места из Интернет можете да намерите линк към песента от „Войната на таралежите” в изпълнение на Бате Асен (Кисимов), аз съм избрала нещо доста по-… мое. Защото тази песен се превърна в химн на децата, подобно на “Lavender Song” на Миша Сполянски и ролята, която това парче играе за гей-движението. А така е тъпо – какъв е смисълът да се избере един-единствен ден, който да се празнува като ден на детето? Това означава ли, че останалите дни са дни на възрастните, в които Бате Асен е забранен, защото си отиде не-пораснал? Става съвсем като шоколадите за сирачетата по Коледа – практика, която винаги ме е отвращавала до лудост.
Та, да си дойдем на думата. На 1 юни маса народ се сеща, че не е загубил детското в себе си и се втурва да слуша сърцераздирателния (не, няма ирония – нито капка) текст: „…А, Б, В, тире, запетая – забравих ги вече, амин!”… „И днес моят собствен наследник извършва геройски бели – не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря… дали?” Само дето през останалите 360 и кусур дни от годината, детето у тези хора е опашкулено в стари пелени и захвърлено в тоооолкова тъмно кътче от съществото им, че и Майкъл Джексън не би могъл да го открие. Защото да си дете е детинско. Инфантилно, наивно…
Аз пък съм дете целогодишно. Не знам дали е похвално – чувала съм да ми казват и с укор: „Ех, какво дете си и ти!” Но тогава ми става тъжно – не заради това, че аз не съм пораснала, а че всички „деца” около мен помъдряха твърде бързо: имат сериозни професии, стабилни връзки и проекти за бъдещето. Или поне си мечтаят за всичко това. А аз все още съм някъде на пясъчния бряг на Сарафово, опитвам да храня котката Тишо (а после – и Емил Боев) с мед и замислям пъклени планове, които обаче никога не се осъществяват; събирам плакати на „Борусия” (Дортмунд) и ходя на куклен театър. По много.
И, вместо да роня сълзи на тази толкова прекрасна песен, си припомням един „дописан” куплет-отговор, събрал в себе си всичко онова, което някога съм искала да кажа на възрастните:

"Знам къде са ми детските книжки –
не събират в сандъците прах.
Не е лошо да си безгрижен,
но е лошо да те е страх…"

Автор е komata. Не я познавам, но я чувствам близка – не само заради Зайчето с карираните уши и Туве Янсон.
* И, най-сетне, два поздрава от мен – все пак, празник е.
"Петимата от "Моби Дик" и Джиджо, с благодарности към Пипа (:)), задето ми го "върна". Ех, и това, разбира се.

А аз самата често се чувствам така - като изключим бръсненето. ;)