неделя, октомври 26, 2008

Трети път

Тръгвала съм си от оперни спектакли точно три пъти. Първият път беше един злощастен "Дон Карлос", когато се изстрелях скоростно навън още след дуета на Карло и Родриго в първо действие, защото тенорът бе кошмарен - ама дотолкова, че баритонът млъкна и го остави да си допява дуета, както знае (и може). Малката подробност бе, че видях въпросния красавец точно преди старта - седнал на едни декори с глава, свряна между коленете в очевидна паника и безнадежден опит да си поеме въздух, за да може някакъв кислород да стигне до мозъка му. Тогава го съжалих. Обаче като запя, съжалих себе си и... да, излязох си.
Вторият път май беше през следващия сезон и, отново май, бе последният спектакъл, в който Мартин пя баритонова роля. "Риголето", гостуваше Цветан Цветков от Националната опера, който обаче "пропуснал" да спомене, че идва болен и, съответно, операта си мина без тенор. Майчето почна да нервничи - с пълно право, наистина - ама аз запънах краката: "А, не, аз си тръгвам само след Вендетата." То пък точно след въпросния дует следва антракт, та напуснахме залата с усещане за накърнена гордост, но, все пак, с високо вдигната глава, съжалявайки бедните души, които тепърва щяха да се мъчат с "La donna e mobile". То пък после се оказа, че Цветков е отказал да довърши спектакъла и с тоя антракт се е приключила вечерта.
Днес потретих. Московски театър, представящ "Севилският бръснар", си е обещание отвсякъде. Вярно, позачудих се защо имената на солистите не са намерили място на фатално розовия афиш, обаче, викам си, няма начин - като ги подхванеш, всички от чаршафа са все от "заслужил артист" нагоре, та не им е останала площ, явно. Тц. Друг път трябва да се доверявам на първата си асоциация - не са на афиша, защото не могат да пеят. Толкоз. Без никакви задни мисли и подбуди на графичния дизайн. Никак даже.
Не знам дали съм ви разказвала за нивото на "моите американци" - е, тези хубостници бяха маааалко над тях и, повярвайте ми, наистина бяха неслушаеми. Това ме накара да си тръгна, факт. Но не мислете, че спектакълът е бил лош. Напротив. Напълни ми душата в режисьорски аспект - НЯМА по-добро възможно решение, което да предложи толкова позитивен изход от ситуация като тази. Да, окей, ти си режисьор. Предстои ти да правиш комична опера с певци, които не блестят с особени гласови данни, т.е. уравнението става с много неизвестни и никаква математика не ти помага да го решиш. Затова впрягаш целия им актьорски потенциал, преекспонираш всичко, така че да стигнеш до шаржа, извиняваш се многократно на Росини и пускаш един спектакъл, който кара хората да плачат от смях заради искреното удоволствие на артистите, заради нелепото звучене и още по-нелепия вид и, най-вече, заради пълното отсъствие на каквато и да е претенция за гениалност. В средата на един кошмарен момент за баса (да живее Стоян Стоянджов, прави го изумително добре!), Берта минава и казва на чист български: "Здрастииии!", а после се напива зверски и подкарва действието на руски; Фигаро трака с ножици по време на онази прочута ария (а около него изрисувани девойки пародират "Хофманови разкази" - обаче за една от идеите с този режисьор сме наравно, аз също съм го мислила и ще го направя някой ден - точно в тази ария); Розина си развява полите далеч отвъд границите на приличието и... се опитва да свири на туба (ей, туба беше, нали?) точно в края на "Una voce poco fa", а хористите, усреднени между пародийни образи от "Вълшебната флейта" и намигване към комедиа дел'арте, разказаха играта на серенадата на Алмавива.
И точно това беше най-доброто хрумване - никой, Бога ми, никой не слушаше какво и как звучи на сцената, защото акцентът във всяка сцена падаше на нещо странично, на нещо, което няма нищо общо с онзи, който се тормози и напъва в опит да се срещне с Росини някъде. Но то май само Алмавива нестройно и крайно безрезултатно залиташе към него, останалите персонажи бяха в съвсем различни опери - и тропаха, и охкаха, и се гониха, и се разправяха, и се биха - и бяха много чаровни, отдадени и истински в онова, което правят. А то беше театър около Росини.
Като човек, изкушен от режисурата, стигнах до изключително ценни поуки. "Колегата" е извадил максимално възможното от този състав и това следва да се подчертае дебело. Но, макар и развеселена, все пак си тръгнах - просто онова, което исках да видя, го видях и реших да не слушам онова, което не искам да чуя (а и всички странични шумове от сцената ми дойдоха твърде много). Надявам се, ме разбирате.
Голямата питанка е какво са направили с "Борис Годунов". Защото "Севилският брънар" носи много, но Мусоргски...

Етикети:

сряда, октомври 01, 2008

Е, Ден Четири е наред

Хаха, не си мислете, че няма да довърша фестивала. Нито, че ви проверявам дали продължавате да четете дори тогава, когато съм поспряла да пиша. Всъщност, да, проверявах ви - едва ли ще изчезна отново за толкова време, но това не ми пречеше да хвърлям по няколко очи на уебкаунтъра, за да проверя кой ми е останал верен дори и след... Ир, 16 дни ли ги сметна?
Истината е, че наскоро имах рожден ден и някак не ми се пишеше тук. Затова прекарах няколко дни у дома, ходих на опера в Русе (казвах ви аз, че това лято съм все от другата страна на Балкана), слушах хубава музика и се радвах на разкошното време, направено сякаш само за разходки. Стефан пак ме намери - той винаги ме намира, където и да съм - дори и във Финландия - и рожденият ден се превърна във феноменален купон, продължил почти три дни - като в приказките, нали...
А, приказки ли казах? Да се върнем на фестивала - повярвайте ми, фестивалните емоции съвсем не са ме напуснали. Чувствам ги болезнено впити в мен - празно ми е. И изпаднах в истерия, защото компютърът ми категорично отказваше да разпознае клиповете на "Образцов" като обекти и възможността да не успея да ги видя, ме докара до сълзи (смейте се, не ми пука!). Но! След убеждаване, заплахи, молби, обещания, най-сетне постигнахме взаимно съгласие и успях да видя Андрей и Максим. "СтатУя? Пфффф!" Хихик, идея нямате за какво говоря, нали? Така ви се пада, като не гледахте "Малки трагедии"...
Та... да се върнем на четвъртия ден от шестдневната програма.
Истината е, че ми е много трудно да пиша за ДКТ Стара Загора и това също се превърна в част от причината за забавянето на следващото ентри тук. Ще речете, че са ми любимци. И да, ще имате право. Обаче не са ми любимци, защото е моят "домашен" театър; мястото, където винаги мога да потърся убежище при поредната разразила се буря. Това е факт. Но, също така, мога достатъчно критично да отсека, че правят най-качествената продукция в момента и следват една определена линия при построяването на репертоарния си план. Тази линия през последните сезони може да се кръсти просто: "Катарзис". Чрез плач към пречистване и израстване. Това го могат - ама много го могат. И с "Красавицата и звярът" го доказаха за пореден път.
Дали спектакълът е за деца, може да се поспори - но ако "Храбрият оловен войник" бе само и единствено за възрастни (впрочем, познала съм - минава към вечерните спектакли), тази постановка на Петър Пашов е И за тях. Приказката я знаете - разплаква, а? Е, добавете уникалните идеи на Силва Бъчварова и Васил Рокоманов (който е гледал поне "Честна мускетарска" знае какво имам предвид) - куклите-книги, които се разлистват и крият толкова тайни, колкото не бихме могли да приютим, дори ако изчетем цяяялата Царска библиотека на Александрия. Сценографските решения често ме умиляват, но рядко ме възхищават истински с ясен цнтър и конкретика на идеите си - е, те в този спектакъл всичко си бе на мястото. Декорът е пределно сложен, но пък и чаровниците на сцената не си поплюват. Вярно, поопърлиха ми перушината с горелките към финала, но никой не ме е карал да сядам на първия ред, все пак. А тези горелки бяха най-смелото нещо, което видяхме на фестивала и спокойно мога да заявя, ча бяха повече от необходими, за да повярваме в хепиенда, след който, признавам, си отдъхнах. До самия край бях на тръни, че пак ще ме изненадат, само дето усещах, че тоя път ще рева пред свидетели. За щастие, не се наложи. :) О, и още нещо - Петър Пашов - младши е надминал себе си по отношение на музиката. Започвам да му вярвам, дам.
И сега ще ви кажа точно колко огромна може да бъде амплитудата на емоциите, завладяли скромното ми същество в рамките на само един ден. Всъщност, не, няма да ви кажа. Просто защото не мога. Безкрайно катартичният спектакъл на заралии бе последван от един доста... авантюристичен опит на американците от "Сант Бернардино" да се разправят с Одисей и неговите патила. Е, получи им се - саморазправата, имам предвид. Ентусиазмът и липсата на критична самооценка бяха повече от умилителни, а песента на лилавите плъхове, които (май) се водеха сирени, и в момента звучи в главата ми. Както се чу по-късно "Добре, че видяхме и тях, та да си заобичаме нашия НАТФИЗ още повече".
Но ако декламативният Одисей, лилавите плъхове и изумителният циклоп, дето все едно аз съм го мислила (а това, повярвайте ми, не е комплимент към сценографа), можеха да се приемат като симпатичен, макар и не успешен експеримент, само час по-късно всяка подобна снизходителност бе изтрита от Андрей Денников и Максим Мишаев. Не, няма да ви говоря за тях, вече написах всичко, което бих могла да артикулирам по техен адрес. Андрей е магьосник. Андрей... Той ме съсипа - и, искам или не, трябва да призная, че усещането за нищожност пред него и таланта му, май се превърна в основна причина за безсилието ми напоследък.

EDIT: Да, датата е вярна - текстът бе почти готов за публикуване още на 1.10, но прозаичните ангажименти ми попречиха да го завърша и публикувам по-рано. С две думи - I'm back, треперете, театрали! :)

Етикети: ,