неделя, ноември 30, 2008

30 ноември

Днес имам виртуален (и идеен) рожден ден.
Защото в края на ноември, както всички знаем...



Благодаря.

Етикети:

петък, ноември 28, 2008

Мечти с вермут

Хм. Забелязвате ли, че публикациите се поразредиха? Щото и аз го забелязах. Но това се случва, понеже нещата вътре взеха да стават твърде лични, а границата все още я има. Когато почнеш да си чоплиш хастара пред чужди хора, ръчната спирачка неминуемо напомня за себе си.
Ако още не вярвате, че театърът може да бъде нещо толкова лично, помислете си за нещо в 7-годишна перспектива. Представете си дете, родено в деня, когато гледах за пръв път "Мечтата на пътуващия актьор". Днес това дете щеше да е в първи клас, щеше да чете, да разсъждава и да знае кое е добро и кое - не. Дори и без да различава нюансите.
Е, сега си представете, че аз съм това дете - и нищо повече от него. То и без това щеше да бъде моята зодия и рождените ни дати щяха да се различават само с ден или два. Чета, разсъждавам и, уви, все още рядко различавам разни нюанси. И, съвсем като всеки произволен първолак, последното не ме тревожи.
Днес се срещнах пак с "Мечтата". Машината на времето сработи и ме върна обратно в залата на ДКТ-Стара Загора. Там и тогава нещата се случиха. Разболях се - разбих си микрокосмоса, пренаредих го в битка с половината свят, оцелях и обясних. Но не оздравях. Мононуклеоза и куклен театър - това са двете болести, от които няма да оздравея, и съм се примирила с това. Не ми пречат.
Куклената болест даже помага, защото нещата, които могат да ме сгазят от сцената, стават все по-малко. За последната една година това бяха "Храбрият оловен войник" и "Малки трагедии". Някога "Мечтата на пътуващия актьор" ме отнесе. Тази вечер се смях. Ама се смях от кеф, от щастие, че мога да се погледна отстрани и да се зарадвам на онова свое 16-годишно Аз, което обаче още тогава, дума да няма, е имало отличен вкус.
Няма да ви разказвам подробно за спектакъла - той трябва да се види. Георги Спасов е толкова сам на сцената, колкото може да бъде в компанията на (вероятно) двуцифрен брой персонажи, а от няколко вътрешни велосипедни гуми се случват (сигурно) трицифрен брой предмети от бита, които почти буквално оживяват, превръщайки се от пилешко бутче в тюрбан и от люлеещ се стол, през часовник с кукувичка (невероятно чаровна кукувичка е Жоро, трябва да му се признае), до шахта. С един замах - подчертавам и моментите, в които превръщанията пораждаха действието, а не обратното - прекрасно намерено и свръхубедително.
Георги Спасов, какво да ви кажа - звукови ефекти, шоу, кротка лудост. Припомних си и култовия лаф: "Why not, бе, princess?", който употребявах, подобно на "Отивам за круши" и който, незнайно как, изпадна от речника ми. И не само него.
Гледайте спектакъла и ще разберете около 1/3 от нещата, които изписах. Просто другите са лични, вече-случили-се, отрефлектирани, неоспорими и несподелими. Което обаче не пречи вие да си създадете собствен опит, стига да намерите Нещото, което би ви влюбило и заразило, така, както го открих аз. Или както то ме откри, всъщност.

Знам, че си мислите за вермута от заглавието. "Ателие 313" са класа и, въпреки че го зная със сигурност, тази вечер пак ме изненадаха. Освен класата, те вече имат и атмосфера - ама не оная атмосфера, която си самосъздавах, когато ходя там, а атмосфера, в която се потапяш почти насилствено - фоайето им е преобразено с минимални средства, направен е бар, който предлага силно (силни) театрални питиета, които аз отказах, само за да съм сигурна, че мога да разчитам на сетивата си докрай. Другия път няма да откажа. :) И! Последно - не знам как и откъде са се сдобили с албума Mozart - L'Egyptien (дело на Милен Начев, когото имам уникалната чест да познавам), но това е едно невероятно попадение, за което заслужават само похвали. Благодарение на него, на интимната обстановка, която те мята в крайностите между очакване на спиритичен сеанс или... появата на Мадам, може би; благодарение на чаените свещички и усещането за особена и наистина непосилна лекота, "Ателие 313" се връща в играта на бял кон и с червено фоайе. И с една продукция, която очаквах от години.

А сега - погледнете най-горе, към заглавието на блога. Дали да се надявам, че И това ще се случи тук и сега, както се случи там и тогава? Въпросът е реторичен за всички, които четат това, освен ако не са част от ръководството на любимия ми театър в трафопост. От тях разчитам да чуя само едно "да".

РЕДАКЦИЯ: Хора, аз в момента рева. Със сълзи и всичко, както си трябва. Получих отговора, преди да съм успяла да задам въпроса. 10 минути, след като пуснах първоначалната публикация тук. Вижте този линк и датата 19.12: цък тук. В края на ноември май наистина стават чудеса - но допреди минути не смеех да се надявам на тях.
"Краставички тук-там да има някой? ... Краставички, аааа, краставички..." Бекет, Янсон, Старчето, краставичките, люлякът и споменът, противопоставен на забравата.
Ако ми стиска, ще разкажа. На 19-ти. Знае ли човек... може пък най-сетне да е дошло времето във "В края на ноември" да пиша и за "В края на ноември".

Етикети:

неделя, ноември 16, 2008

7 години и 2 месеца по-късно

Мечтали ли сте си за машина на времето? Да си щъкате напред-назад в живота и да си превъртате любимите моменти като на лента? Е, да, ама нямааааа... Или поне подобни възможности са така редки, че ще е престъпление, ако не ги разпознаете и не се възползвате от тях.
Затова и ще ви разкажа за една такава случка, която ме поразплака от щастие днес - от абсолютно, съвършено и завършено щастие. Да не говорим, че в момента си слушам "Vieni... La mia vendetta..." (ама Пертузи прилича на Арагорн и това е!) и се размазвам от кеф. Добре, че Стефан вчера ми я припомни в един също толкова прекрасен следобед с торта, туршия и опера. :)
Но! Да не се отнасям, че това ми е запазена марка.
Казала ли съм ви как започна всичко? Под всичко имам предвид всепоглъщащата любов към кукленото изкуство, която не само, че не отслабва с времето, ами и придобива особена завършеност - аргументите се трупат, цъфтят и превръщат хилавото дръвче, наречено: "Харесвам!" в пролет от емоции и прединфарктни състояния по телефона след поредния спектакъл.
24 септември 2001 година. Тогава за пръв път се озовах от другата страна на куклената барикада, за да бъда пометена от онова изчерпателно и неподлежащо на описание всичко. 3 дни преди 16-я си рожден ден знаех, че нищо няма да бъде същото - но не можех да формулирам това мъгливо усещане, преди да видя това, заради което пиша днес.
Първото чудо, което ме влюби в кукленото изкуство - мен - очите, сърцето и разума на 16-годишна хлапачка - това бе "Мечтата на пътуващия актьор". Георги Спасов, да. Когато, години по-късно, дойдох в София, това бе първото нещо, което исках да видя - естествено, вече не се играеше, така че опаковах чистите емоции, останали като единствен спомен, и ги прибрах на лавицата, етикетирана с "любов".
Честичко се сещам за този спектакъл. Вече помня само светлината и усещането, че си дал сърцето си някому и разчиташ единствено на добрата му воля, за да ти го върне непокътнато.
И днес, прибирайки се от курс, мернах една почти незабележима и крайно безлична бележчица на светофара до нас. Дори не знам защо си направих труда да се завлека и да я прочета, при условие, че умората бе взела връх и бях напълно изключила за околния свят. И... една мъничка сълзичка тръгна да се цепи от колектива, напускайки окото ми. Да. Датата е 28 ноември, а мястото - "Ателие 313". от 19.00 часа.
"Ателие"-то връща в програмата си спектаклите за възрастни, а на мен ми предстои да видя отражението си в едно скъпоценно огледало - образ, който ще дойде до мен със 7 години и 2 месеца закъснение. Машина на времето, какво ще кажете?
И, знаете ли... преди година, приблизително по същото време, ви разказвах, че в края на ноември в гората на мумините стават чудеса. Няма нищо случайно... (запомнете това многоточие, надявам се скоро да имаме повод пак да си говорим за онзи театър, който се е наместил в съществото ми като нещо повече от прах, светлина и думи).

Етикети:

сряда, ноември 05, 2008

Представи си, че си в Париж

Никога не съм имала девиз - струваше ми се твърде ограничаващо свободната воля и индивидуалността ми. Да, подкрепям идеята, че всеки човек започва живота си с празна торба опит и пълна торба с късмет - номерът е да напълни торбата с опита, преди да изпразни тази с късмета. И да, определено се смятам за съществото от подписа ми в един форум: "Аз съм половинчата, незаключена, с една обувка, с половин сърце , аз съм лъч в безкрая, неизслушан диск... наивна много пъти, шарена, непослушна..." Ама чак пък девиз...
Е, от днес реших, че ще си имам пътеводни думички, ПЪК. Не защото ми е скимнало, че след 23-тия си рожден ден човек непременно трябва да се сдобие с такива. Те просто ме намериха и ме описаха твърде точно - харесахме се взаимно, така да се каже. "Да, животът е сложен. Но забравете, че живеете в България. Представете си, че живеете в Париж."
Истината е, че аз май винаги съм живяла така, сякаш съм в Париж. Просто вече е осъзнато и изговорено.

А думите са на доц. Александър Кьосев, директор на магистърската програма, която отпочнах от днес и успехът в кандидатстването ми за която значи доволно много за мен. Трябваше да стане.

Етикети:

събота, ноември 01, 2008

Награди, награди, награди...

... голяяяямо зелено поле... Мне, момент, това беше една история за едни марули и едно теле. И ако и баща ми да ми вика "Рапунцел", а на някои културни "мероприятия" наградите наистина да се решават на принципи, препращащи директно към купонната система за разпределение на някои благини (справка: "ИКАР" тази година - ми не може да дадем на Румен Гаванозов награда, той вече си има една, ПЪК! Какво като заслужава, това трябва ли да има някакво значение изобщо?).
Но нека не бъркаме в стари рани - както писах някога, талантът е налице, дано търпението се култивира наред с непукизма. Думата ми бе, че оплюваният, коментиран, хулен, недолюбван и потресаващо неразбран (не неразбираем, четете! НЕРАЗБРАН!) спектакъл "Голямото кихотене" е обрал почти всички награди на "Златният делфин" във Варна - за нова оригинална куклена пиеса – Мария Станкова, за режисура – Веселка Кунчева, за женска роля – Мая Бежанска и Мариета Петрова, за мъжка роля – Румен Гаванозов (а как се зарадвах, когато видях, че и Жоро Спасов е отличен за "Барон Мюнхаузен"!), за сценография – Мариета Голомехова, за оригинална музика – Христо Намлиев. Тяхна е и голямата награда на фестивала и, честно признавам, радвам се, че лобито този път е било достатъчно силно (щото вече не съм на 5 и не се заблуждавам, че журито няма свои фаворити и не се леят кръв, пот, сълзи и други секрети при определянето на наградените), защото беше крайно време някой някъде да насочи вниманието на публиката към това, подритвано от критиците и другите "умни глави", заглавие.
Дано екипът се запази и продължи линията на съпротивление, която аз съм си кръстила "С глава в стената" и дано най-сетне тая стена от безразличие и самодостатъчност в изкуството и вън от сцената, започне да се пропуква. Аз мисля, че й е време, а?

А след 20 дни предстои премиера, новината за която ме остави с леееко смесени чувства. Ще пиша, когато мине, този път не искам да се ангажирам с прогнози, предвид факта, че, за мое безкрайно разочарование, познах за "Малкият принц" до болезнено голяма степен.

Етикети: