3, 2, 1...

И като дойде краят на годината, че като се отпочнат едни драми, едни равносметки, едни обещания... Дето се вика - от догодина ставам нов човек. Ама тоя, новият, как пиеееее... :)
Схващате ми мисълта. Ненужна истерия. Но, добре... ако приемем, че стрелките на часовника почват да сочат към новото начало от полунощ на 31.12. нататък (все пак, спомнете си - Пепеляшка, ала-бала), може би е редно да драсна 2-3 реда и тук.

Познаваме се. Няма да са 2-3.

Тая година беше добра. Не се оплаквам. Показателна, ако не друго. Просто ми показа, че животът има и копче за Stand By, макар да няма такова за Replay. Първата половина от годината мина в опити да не мисля за дипломната си работа - беше ме страх дори да я започна, защото се съмнявах, че ще успея да я направя толкова съвършена, колкото ми се искаше да бъде и смятах, че ще разочаровам хората, които са ми гласували доверие. Т.е. изкарах 6 месеца на пълен стендбай, за да се стигне до момента, в който трябваше да я напиша за 6 денонощия - именно, за да не разочаровам съответните хора. Тя пък взе, че се случи точно така, както я исках. Странно? *чеше се умислено*
Тогава писах тук и за хазарта с доверието. Винаги ще бъде така. Чиста проба руска рулетка. Важното е, че когато трябваше да бъда пич в онези дни, бях. Бях много пич. И знам, че отново бих постъпила така - ама дума по дума - дори ако това би ми коствало дипломирането.

И сега съм дипломиран журналист. Хахаха.
Оттам насетне - култово лято с родителите ми (най-прекрасното лято от години насам. Пък нека после СФР - Сашо Френската Революция - да ми разправя, че съм била голяма да ходя на почивка с тях и прочее. НИКОГА няма да бъда достатъчно голяма в това отношение - аз съм си мъничка) - Слънчев бряг, Бургас, Елена, Трявна, Йовковци - хубаво се помотахме и си отпочинах така, че оттогава пак съм на стендбай. :)

"Панаирът на куклите" в края на септември беше събитие, което очаквах от 2 години и което, за мое облекчение, бе точно толкова качествено, колкото се надявах, че ще бъде. Та дори и повече. Да. Андрей Денников и театър "Образцов". 2 пъти за 2 вечери. Единия път го споделих с Мартина и Киро, с които тия 5-6 дни ме сближиха повече, отколкото всякакви други възможни емоции и преживявания биха могли да го сторят. Торбата със сол, един вид. Само дето нямаше торба. И нямаше сол. Но те са разкошни. 10-14 часа навън, поне 4-5 спектакъла на ден - истинска лудница. МОЯТА лудница.

И от края на септември - магистратурата и Бошев. Невероятен преподавател, не мога да не го спомена тук, при условие, че в момента се захласвам по дневниците на Дьолакроа и разбирам.

Всичко друго е на стендбай. Почивам си от себе си, вероятно. Много е уморително да се мотаеш около такова едно същество, разбирам се. И е напълно излишно да принуждавам въпросното Чудо да си дава някакви чутовни новогодишни обещания, които, така или иначе, няма да изпълни (практиката в това отношение е показателна и желязна, уви).

Само ще му пожелая да бъде същия пич и през 2009. И ще го накарам да ходи изправено (карайте му се, когато го видите да се прегърбва, благодаря!).
Шокоманиите ще ги боря през 2010.
О... и ще опитам пак да си повярвам, че мога да пиша. И ще поизтупам блога от инерцията.

А на всички вас, които по една или друга причина сте попаднали тук, ще ви пожелая здраве и мъдрост през 2009, за да можете да си подреждате правилно приоритетите. Пазете си нервите; пазете себе си. И, ще си позволя да взема назаем (от момиче, което намирам за (без)ценно) едно пожелание за новогодишната нощ (както и за всяка следваща) - внимавайте с концентратите, морските дарове и мацки/пичове от типа: "По-добре този, отколкото нищо!"...и бъдете по-малко жестоки с мацките/пичовете от типа:"По-добре нищо, отколкото този!"...

Театрално беззаглавие

Беззаглавие... Това ще да е нещо толкова голо, колкото голи са беззащитните неща. Не знам защо го реших това - сигурно е заради "з"-тата.
Истината е, че ако се опитам да сложа някакво заглавие, то ще се окаже заигравка с идеите за начало и край, за ноември и възмъжаването на жените.
Нарочно не съм писала 20 дни. Чаках да мине днес. Да видя дали си е струвало. Дали аз съм тя и дали заглавието на блога няма да си отиде.

Няма.

Когато гледах за пръв път "В края на ноември", всичко изглеждаше простичко и почти аритметично ясно. Тогава го разбрах. Спектакълът ми бе ясен. Напълно. И ден по-късно станах на 20 години.

Днес, 3 години и 3 месеца по-късно, нямам рожден ден. Нещото си беше пак там, но далеч не бе аритметично простичко. Напротив дори - твърде много Бекет и Янсон само за аромат.

И 3 години мой личен опит, помъдряване и възмъжаване, отразени в един текст, който не съм писала аз, но който възприемам по начин, който 20-годишното ми Аз не би харесало.

2 неща обаче не са се променили. Не, те нямат общо със спектакъла - просто когато почнеш да си правиш подобни равносметки, установяваш не само променливите, но и константите. И те започват много да те радват. Защото гарантират, че след всичките промени, които си си наложил/които са ти били наложени, пак си оставаш ти. И ручейчето е точно ручейче, а не поточе, и киселите краставички ТРЯБВА да бъдат намерени, и леглото трябва да бъде на мястото си. Иначе се губиш, а люляците престават да бъдат вишни и единственото, за което си сигурен е, че кленовете са кленове.

Не съм пила. А трябва. Трябва да пия за константите, защото май те бележат истински важните неща и маркират пътеката пред мен, така че да съм сигурна, че посоката е вярна.

Това имаше твърде малко общо със спектакъла. Или поне така изглежда. Не мога да бъда по-конкретна - не защото не искам, а защото ще отидат литри виртуално мастило и накрая пак има опасност да не ме разберете правилно. Тъй че по-добре приемете, че не сте ме разбрали изобщо. И без това не е важно.

"Има неща, които е важно да се помнят", каза Старчето. Съгласна съм.
"В края на ноември" остава.