Merry Crisis and a Happy New Fear!

...обаче няма да ви депресирам.

Вместо това ще ви пожелая да разчистите пътищата пред себе си през идната година, да не изневерявате на онова, което вярвате, че сте и на истински важните неща за вас. Да подредите приоритетите си и да инвестирате времето и усилията си в неща, които биха ви донесли удовлетворение и които ви карат да се чувствате живи.

Това понякога иска жертви; това понякога предлага тестове и настоява да се подложите на тях. И искрено се надявам да си струва - защото ако това не си струва, то и останалото е без значение. Абе... уотевър.

Не мога да пропусна още две неща - едното съм го писала и преди тук - през 2012 внимавайте с мъжете/жените от типа "по-добре този/тази, отколкото никой/я" и бъдете по-малко жестоки с мъжете/жените от типа "по-добре никой/я, отколкото този/тази".

И - съвсем накрая, понеже едва ли ще пиша пак тази година - една прекрасна, прекрасна песен, която чух за пръв път тази вечер благодарение на много скъп за мен човек и която си представям в компанията на горещ шоколад, хубава книга, пълно щастие и безгрижността, присъща само на необременения с екзистенциални терзания, ум. Въпреки липсата на огромна част от изброените от мен неща в момента, песента пак ме влюби. Просто е разкошна.

От мен толкова за тая година. Радвам се, че (поне до известна степен) се върнах. Хора... бъдете щастливи. И внимавайте какви ги вършите. Или пък не. И когато видите някой да скита, не мислете непременно, че се е изгубил.

Преди много години

Миналото ме застига. По много линии, по много начини - всъщност, дори по начини, които не бих си и представила тогава.

Не ми се иска тази публикация да бъде за мен, но отсега усещам, че така ще стане. Преди години (леле, наистина станаха толкова!) ви разказвах за Борис Априлов, който - без изобщо да ме познава - е написал един текст, който някога ме отнесе от сцената. Текст, който - честно! - не е сложен за разбиране, дори напротив. Обаче се искат сетива. Хората не го разбраха, спектакълът бе свален от сцена след малко повече от половин сезон, през който аз го бях наизустила от гледане и изтръпвах всеки, всеки път.

Става дума за "Хиляда и вторият". Тогава Борис Априлов бе само име от афиша за мен (признавам го не без известен срам), но невъзможността ми да науча повече за него по онова време, му придаваше още по-особено обаяние и истински притегателен чар. После го свързах с Лиско, а по-късно - и с известен брой творби за възрастни, които обаче така и не успях да намеря (докопах се само до "Деликатно настроение"). Останаха в паметта ми като заглавия.

Но "Хиляда и вторият" бе текст, белязал битието ми по-нататък. Защото това бе първият миг, в който си дадох сметка, че съвършенството е постижимо и е напълно по силите на човека. И никак не преувеличавам. След това "Малки(те) трагедии" на Андрей Денников затвърдиха това мое усещане, но... трябваше да минат години, докато това се случи.

Защо се връщам към тази история? Защото днес, 13 години по-късно (специално проверих, пиесата се е играла през сезон 1998-1999, помня, че падна от сцена през февруари), притежавам не едно, а две копия от текста, който пари в ръцете ми. Толкова сериозна не съм била, усещането е съвсем... физическо. Пари ми.

Две различни версии (по-кратка и по-дълга), които дъщерята на Ахото - художничката Джина Василева, която за мен е чест вече да познавам и лично - ми подари на проведената днес конференция, в чийто фокус бяха Борис Априлов и Станислав Стратиев. Първата ми мисъл бе, че трябва да кажа на Петя, защото тя съпреживя всички емоции, в които горях тогава. На моята си клада. Обаче се уплаших. Ами ако не помни? Прииска ми се да разкажа на баба, защото тя интуитивно знаеше, че този текст е истински важен за мен и ми намери афиши за спектакъла, един от които вися на стената в стаята ми дълги, дълги години. Обаче не мога. Затова пиша тук, след като вече прочетох едната редакция. Удивително... минали са 13 години, а аз още помня интонацията на Ивелин Керанов. И не само.

Ето, виждате ли - казах ви, че това ще се завърти около мен. Но наистина е твърде лично. Лично беше и за много от участниците в конференцията, които представиха доклади за творчеството на Борис Априлов - Джина (момиче! Ако четеш това - да знаеш, че си прекрасна. Ако не го четеш - пак.), Юлиян Жилиев, Светлана Стойчева (много, много ми допадна нейният текст), Петър Стефанов, Росица Чернокожева, Вихрен Чернокожев.

Мнозина разказаха спомените си за Ахото и у всеки от тях прозираше една особена тъга не само за него, а и за всеки един талант, оставил света малко по-тъмен, тъжен и скучен след отпътуването си. Но в думите им се открояваше и споделената от всички ни радост, че има хора, които помнят; хора, които искат да помнят; хора, които искат да разкажат и на други, за да не се забрави.

В крайна сметка, това, че човек е жив, докато са живи онези, които го помнят, не е казано случайно. И намирам, че е много вярно.

А моето минало ме застигна отново в много точен момент. И, заклевам се, никога не ми е хрумвало дори, че някога ще държа в ръцете си това съкровище и ще мога да върна часовника дори и за миг назад. Ама на'... Неведоми са пътищата...

Страшно приятно

Най-сетне гледах "Приятнострашно". Не знам защо заобикалях това заглавие отдалеч, при все, че харесах "Малка пиеса за детска стая", колкото и странна да ми беше. Последните няколко реплики ми махнаха главата направо, първите 20 минути ми бяха доволно объркани/объркващи и цялостното ми впечатление бе, че следващ текст на Яна Борисова би ми харесал или вдъхновяващо много, или разочароващо малко.

Истината е, че днес ми беше куц ден и реших да се замъкна на театър съвсем инцидентно. "Приятнострашно"? Чудесно. Бях сигурна, че билет ще си намеря, защото с тия цени залата на 199 не може да се напълни и наполовина дори (съвсем, съвсем обяснимо, но това тях явно не ги тревожи - явно са почнали да си подбират публиката по платежоспособност, в което няма лошо. Въпрос на политика.).

И... хм... когато гледам нещо, което ми харесва толкова, думите за него ми бягат - или, по-скоро, се сгромолясват отгоре ми, прескачайки се лудешки. Та затова ми е трудно да ви разкажа. Истината е, че текстът е прекрасен - ефирен, крехък,чуплив дори. И оставя едно впечатление за непонятна грацилност, което обаче ме зарадва. Писна ми от пошлост и дебелашки шеги, честно. Мда, тестът наистина е вдъхновяващ, а някои части от него - също като в "Малка пиеса за детска стая" - бяха пределно мои. Като бонус мога да изтъкна, че за капак на всичко, текстът е и забавен. Ама така, сладко и нежно, като... като... ох, плодова торта ми е в главата, но дори и тя ми идва тежка и груба за сравнението, което търся.

Другият огромен плюс на постановката е екипът, който я е реализирал. Без да съм категорично убедена, останах с впечатлението, че Яна Борисова е писала текста с мисълта за същите тези актьори - толкова добре им прилягат ролите. И всяка дума си е на мястото, всеки жест, всяко влизане и излизане на/от сцената. Дори етюдът с лента на Вежен Велчовски, към когото изпитвам (по принцип) леко смесени чувства.Изобщо, текстът на Яна Борисова не е никак лесен, но ако си го представим като пъзел - което, повярвайте ми, съвсем не е трудно - Галин Стоев и компания са го подредили до съвършенство и се надявам да не го развалят с времето.

Една последна вметка във връзка с този спектакъл - не разбирам, наистина не разбирам как е възможно Снежина Петрова да е толкова възхитително, умопомрачително, главозамайващо прекрасна и привлекателна. И носи в себе си такъв заряд, че сякаш концентрира цялата енергия на сцената в себе си. Абе... умирам си да я гледам и съвсем не ме е срам да си го призная.

Колкото до другите вметки... Има си правило, че като почнеш много да се заричаш за нещо, съдбата с готовност предлага да те тества. И мен не ме подмина, но тестът, на който ме подложи, някога би подлежал на нова публикация и пълно разкостване тук. Вместо това му отделям три реда, колкото да не забравя, че се е случил и да си имам едно на ум за съдбата и нейните капризи.

Иначе тия дни ми е тегаво. Сигурно от липсата на слънце. Мда, това ще да е, сигурно. Но "Приятнострашно" ми достави необходимата доза витамин D, така че нещата ще си дойдат по местата. Eventually.