вторник, юни 26, 2012

Литературна дрога

Няма как да не се похваля, че получих поредната си доза от нея. 
Знаете ли, открих "Сянката на вятъра" съвсем случайно - беше в деня, когато ми писаха оценка "Гениален (7)" в книжката. Ден, който исках да запомня и благодарение на някаква материална придобивка. Глупаво е, знам, но се радвам, че се спрях на една от масите на Славейков и погледът ми бе прикован мигновено от корица на порядъчно дебела книга. Корица, върху която имаше изобразен фенер. Не ми трябваше много, разбирате ме - пък и краткият тийзър от задната корица ме впечатли допълнително.
И така се започна. После си купих "Играта на ангела" на английски от Лондон, после и на български тук, в София. След това дойде "The Prince of Mist", която си взех от Флоренция, "Марина", която се оказа доста голямо (но пък, за сметка на това, единственото) разочарование, после "The Midnight Palace", а преди 2 дни се сдобих с най-новата му книга, "The Prisoner of Heaven" - третата част от тетралогията за Гробището на забравените книги, излязла на английски преди едва 5 дни. Шапки долу пред бързината на Amazon! 
Сега се чувствам малко глупаво, защото се очертава да се повтарям, но това е неизбежно. Разберете, аз не търся откриватели на топлата вода в литературата. Искам просто красиво и интелигентно разказана история, която да е достатъчно интригуваща и която да чувствам близка. Това е моята литературна дрога. И това е Сафон. Моят дилър на литературни емоции от най-високо качество, без дразнещи примеси и прочее боклуци в стоката. 
"Сянката на вятъра" и "Играта на ангела" бяха свързани почти съвсем косвено. Появиха се 1-2 героя, общи за двете книги, но припокриването бе кратко. В The Prisoner of Heaven обаче се забелязва тенденция към "събиране" на историята, подреждане на случилото се и наместване на част от нещата, наред с поставянето на нови въпросителни знаци в края на сюжетните линии, отварянето на нови такива и заплитането на една история, която ще промени живота на героите, които Сафон толкова яростно обича, до степен, в която вероятно ще им бъде трудно да съхранят доброто у себе си и да не се поддадат на желанието за мъст и разплата. 
Като един от големите фенове на Сафон вече имам хипотеза за част от нещата в последната книга, но му вярвам безрезервно и просто знам, че пак ще ме изненада. Още повече, че с финала на "Играта на ангела" забърка едни чудесии, дето предполагах, че ще ги остави там за по-удобно. Нищо такова, явно и те ще се нищят в последната книга, за която толкова добре (и толкова умно, защото точно това е думата) "подложи" с The Prisoner of Heaven. И се надявам да доразвие образа на Салгадо (не ви говори нищо, знам), защото беше ключов за последната книга, а остана малко недовършен, сякаш. Макар че - предвид неразрешената мистерия покрай него, останала за последната част от тетралогията, вероятно Сафон умишлено е избрал да скрие част от биографията му и да не повдига съвсем завесата около неговата личност. 
Ако ви се струва, че пропускам да споделя две думи за стила му... е, той е непогрешим и прекрасен и не смятам за нужно изобщо да го коментирам. Факт е, че дори в "Марина" - книга, която не би ме накарала да посегна към другите негови творби, ако ми бе попаднала първа - разказва повече от възхитително. Просто там историята много, ама много издишаше.
Та така. Надявам се да ме разберете - не мога да говоря за Сафон хладнокръвно, обективно и дистанцирано. Все едно да ви разкажа стройно и подредено за концерт на Smokie. Абсурд. За сметка на това, мога да ви говоря за тях с безпределна любов, която, надявам се, компенсира липсите в нестройните ми текстове по съответните теми.
Пък Сафон трябва да се заеме по-скоро с четвъртата книга от поредицата, защото липсата на  литературната ми дрога води до абстиненция. И да вземе да ги пише по-дълги, че тия 290 страници ги опосках за нула време, въпреки съзнателните усилия, които полагах да чета бавно и да правя достатъчно дълги почивки, в които да не мисля за Даниел, Фермин и Давид Мартин и да не си представям гадната усмивка на Валс и безчинствата на хората на Франко.
А едно пиленце ми каза, че "Затворникът..." предстои да излезе на български по Коледа. Отсега ви казвам, че е чудесен подарък - заедно с първите две части, разбира се.  

Етикети: ,

петък, юни 08, 2012

...but have to let go

Това тук ще е много объркано. Много нестройно и много лично. А вече не е и актуално, струва ми се - предвид долната публикация в блога (свързани са) - но обещах, че ще го пусна, so here it goes:
От началото на февруари съм се зарибила брутално по един сериал. "Престъпни намерения", сигурно сте го чували. Препоръчвам го особено горещо, впрочем - вече имам чувството, че съм го наизустила и просто завиждам на онези, които тепърва ще го открият. Та там, в началото и в края на всяка серия, има цитат, свързан по някакъв начин с действието и изречен от някой от героите. В една от любимите ми серии, когато една от любимите ми героини напускаше сериала (то после я върнаха, щото без нея рейтингът им беше тръгнал да отива по дяволите), последните й думи (ot 00:19) бяха: ‎"...because I finally understand there are things we don't want to happen but have to accept; things we don't want to know but have to learn and people we can't live without but have to let go."
Последната част ми е доста... щекотлива и макар и да не е съвсем свързана с настоящата серия в собствения ми филм, я чувствам доста близка. Разбирате ли, в близките дни ми предстои да разочаровам човек, на когото държа и дължа много. Тези хора - извън семейството ми - са много, много малко на брой и винаги съм била максимално коректна към тях, с цената на всичко. Даже това с коректността звучи безлично. Но да, опитвала съм се да съм точна и съм получавала същото в замяна. И затова сега ми е криво - просто постъпвам егоистично. На когото и да разкажа ситуацията, всеки би ми казал да гледам собственото си благополучие и да не се тормозя, щото не е кой знае колко big a deal. Аз обаче си го чувствам като такова, защото става дума за човек, който ми е пазил гърба много здраво и на когото не бих могла да се отблагодаря никога. И в един момент трябва да избирам. И се очертава да избера себе си. Да направя нещо, за което бе крайно време, и което - надявам се - е само и единствено за добро... но ми е терсене. Опитах да обясня, не знам дали и доколко се получи. И тук идва мястото на финала на горния цитат - хората, без които не можем да живеем, но без които трябва да продължим. По-рано в същия цитат въпросната героиня казваше, че ще продължи да се ръководи от примера им във всичко, което прави. И, ей Богу, аз имам няколко души, които са ми дали само и единствено прекрасен пример през годините - пример, който ще отнеса със себе си, където и да отида.
Това звучи адски мелодраматично, макар да не го чувствам като такова. Преди 4 години по това време ме бяха налегнали мисли за дълг, достойнство и прочее. Сега те пак са на дневен ред и ме е яд, че този път като че ли нямам адекватен отговор.
И се сещам за още един цитат - пак от същия сериал, много яко ми играят по нервите с тях - на няколко пъти са ме разплаквали. Но с нито един не са улучвали момента така правилно, както с финалните думи на последния до момента епизод (от 02:00), когато друга от героините си тръгва:  "Every ending is also a beginning - we just don't know it at the time. I'd like to believe that's true." Ако щете ми вярвайте, ревах като магаре. Самият начин, по който го казва, емоцията... това съм аз в момента и е много странно да го видиш "като на кино". Сега остава да накарам важните за мен хора да се гордеят с мен. Ако и да съм ги разочаровала мъничко... някога.

Етикети:

Да не знаеш какво да напишеш...

Еееееегати. 
Тая публикация я почвам малко в стил "Юбю крал", ама наистина се виждам в приключение.
Мда, дойде време на почивката между полувремената (тъкмо с началото на Европейското, хахаха). И за равносметка, от която съм безкрайно горда поради обективни и субективни причини.
Да, останах без нерви, но за пореден (и съвсем не последен) път (си) доказах, че съм пич. Това ми е много важно. Знаете ли, през лятото на 2008 година се наложи да доказвам, че съм корава мацка - тогава разправях за случая малко завоалирано, щото не искам Гугъл да индексира имената, които бих написала, пък и историята беше толкова дълга (и доста невероятна), че със сигурност нямаше да мога да я предам адекватно и достатъчно пълно. Важната поука оттогава бе, че има хора, които държат на мен и ми пазят гърба и че аз - без колебание и с известен риск дори - съм готова да им отвърна със същото. Да... тогава едни други хора с изумление ми казаха, че съм била много "етична". Помня точните думи, помня интонацията, помня невероятното учудване от тази констатация. Ми каква да съм, м - особено когато от хората, към които съм толкова "етична", съм видяла само и единствено безмерно добро и невероятна помощ, когато съм имала нужда, без да очакват нищо в замяна?
Както и да е, това остана в миналото, но колелото се завъртя по странен начин и тези дни попаднах в сходна ситуация - и се уплаших. Сериозно. Уплаших се, че няма да успея да отговоря на собствените си очаквания; уплаших се, че ще разочаровам хора, на които държа; уплаших се, че едва 4 години по-късно може да не съм такъв пич. Обаче съм, мамка му.
И виждам, че коректността и добрите намерения се възнаграждават по един или друг начин. И за пръв път от много време мога да кажа, че съм истински щастлива, без значение от крайния резултат, за който все още няма индикации. Да не говорим, че само за 20 дни се изправих пред толкова страхове и ги надвих така безкомпромисно - сама!, че наистина ми иде да се потупам по рамото.
Писах, че статуквото не ме устройва... обаче продължавам да си търся важните константи в живота и когато ги намеря и те са си същите (във и извън мен), чувството е прекрасно. Днес е един от дните, в които се харесвам ужасно много като човек. И се гордея с онова, което съм и което мога. И което, надявам се, ми предстои. 
Най-важното е, че за последните 20 дни се изправих пред себе си и видяното ми хареса. Онзи ден - в пристъп на мрачно отчаяние, че може да се издъня - писах една чернова, която ще публикувам след малко. Вече не е актуална, защото вярвам, че каквото и да стане оттук насетне, не съм разочаровала хората, които повярваха в мен и които са ми наистина важни.
Да, днес е този ден - колкото и мелодраматично да звучи. Да, песента... дума по дума. Точно така се чувствам и - дявол да го вземе - за втори път заявявам, че се гордея със себе си. Първия път беше именно преди 4 години по въпроса с "етичността". Ей, пак ми става смешно, когато се сетя за безумието на онзи момент. 
Но сега ми е адски гот - без значение какво ще стане оттук насетне. 

Етикети:

понеделник, юни 04, 2012

Една напред...

...две назад. Като много шибан танц, да знаете. В повече отношения, отколкото ми се иска. Крайно време е да сменя стъпката, ама много мазохистично си причинявам неща, дето отдавна не ме кефят, но към които съм се пристрастила. И така - години наред. Част от всичките уишъвшудъвкудъвс ги разкарах бързо, акуратно, окончателно. С други продължаваме да си танцуваме така, ама и те си се оттичат вече. Време им е. И съвсем не знам защо си причинявам глупости.
Напоследък сериозно си мисля, че ей тоя цитат бих си го татуирала, ако не беше толкова дълъг: "All changes, even the most longed for, have their melancholy; for what we leave behind us is a part of ourselves. We must die to one life before we can enter another." И после бих си хванала шапката и бих се махнала оттук. И за сериала, от който е тая реплика, ще ви разправям. Просто не сега. 
Та така. Меланхолията не е лошо нещо, особено когато е знак за растеж. Но е кофти, когато толкова дълго си се асоциирал с Търговеца на кристал и си се опълчвал с всички средства на промените, опитвайки се да запазиш статуквото в живота си. И в един момент осъзнаваш, че въпросното статукво изобщо не те устройва. Прегрупираш силите, извършваш няколко лудости и си се радваш сам отстрани. Щото за много работи се иска смелост и е много гот, когато установиш, че я имаш в излишък. За цената ще ви разкажа в следващата публикация. 
Иначе ходих и на "Зигфрид", и на концерта на Zaz. Тая жена е възхитителна. Торнадо, земетресение и нещо много, много прекрасно, слънчево, позитивно, лъчезарно и заразително сладко. Такова чудо отдавна не бях гледала. Впрочем, за "Зигфрид" мога да кажа същото, но съм с малко смесени чуФстФа, та не знам дали ще му посветя отделна публикация. Сигурно ще, че си е бая събитие и не е като да няма какво да се каже за него. 

Етикети: