Без заглавие (нарочно)

"All changes, even the most longed for, have their melancholy; for what we leave behind us is a part of ourselves. We must die to one life before we can enter another."

Това го оставих без заглавие, защото иначе трябваше да го нарека "Сбогувания", а то реално не са такива, но иначе щеше да стане много описателно. 

В една седмица си набутах толкова емоции, които - сами по себе си - могат да ми докарат сериозни проблеми (те хората и от по-малко получават инфаркт). За капак, ги съчетах с разни други (нямах избор). И манджата стана не с грозде, ами с мушмули направо. Само за да придобиете представа, да ви кажа, че в момента в София върви Панаирът на куклите, а аз не само не съм отишла на нито един спектакъл, ами и се сетих за откриването с един ден закъснение. Смятам, разбирате за какво става дума, при условие, че иначе през тази седмица въпросното събитие щеше да се е превърнало в безспорен център на цялото ми същество и съществуване. 

Никой не е умрял. Това е важно да се подчертае и да се знае, щото иначе някой може да се притесни. Проблемът обаче дойде, когато си дадох сметка, че трябва да кажа "Чао" на една камара народ и - най-вече - че вероятно Нищо Никога няма да бъде Същото. Подобно - може би да. Сигурно някои приятелства ще се заздравят (искрено се надявам това да се случи и ще положа съзнателни усилия да стане) - но просто няма да бъдат Същите. 

Краят на една ера, както казах на Нед. Май измежду всичките ми приятели той ми беше най-труден - за сбогуване, за оставяне. Тая дума много ме бъгва и ми е кофти, та кофти. Защото имам чувството, че оставям зад себе си 13 години, в които ми се случиха толкова много и толкова разнообразни неща, които вече няма да се върнат - 13 години, събрани в отношенията ми с него, тъй като той стана свидетел на всичко. И беше до мен през цялото това време - без да ме съди, за което (т.е. и за което) ще съм му вечно благодарна. Просто вече никога няма да се върнем във времето, в което една четворка по химия бе най-големият ми проблем и "сбогуването" ми с Нед ми даде да го разбера. 

Нед, Боби, Петя (която пък ще става леля), Стефан, еМ, Ес Кей, всички приятели от Форума на СУ. Тегавко е. Защото - пак казвам - те хората са си тук (или там, ама все тая, като се има предвид колко бързо се преодоляват разстоянията днес), но Нещата вече няма да бъдат Същите, колкото и усилия да полагаме. Искрено се надявам да греша. 

И дори няма да започвам да говоря за родителите ми или за Огнян. Че там вече си е е*ало майката, честно. 

Остава само да вярвам, че промяната наистина е за добро и да скоча. Вероятно със затворени очи, че ако ги отворя и се огледам, може да се уплаша. "Every ending is also a beginning - we just don't know it at the time. I'd like to believe that's true." Нали през май ви писах как ревах на финала на миналия сезон на "Престъпни намерения"? Е, и тогава имаше защо, и сега. Викам си: "Споко, Роки!" и си се смея на акъла. Но е факт, че вече няколко души ме поздравиха за смелостта и за това, че съм решила да си следвам мечтата. А оттам насетне - каквото, такова. 

И това наистина ще си го татуирам, ама много дълго, бе: ...because I finally understand there are things we don't want to happen but have to accept; lessons we don't want to know but have to learn and people we can't live without but have to let go." Макар и за малко. 

Следващата ми публикация ще бъде - живот и здраве - от там. :) Дотогава - поздрав с една песен, която всички знаете, но едва ли сте се заслушвали в текста.

За зверовете

Знам, че пак изчезнах за бая дълго време (та чак ме питаха защо не пиша), обаче нещата отново станаха много лични. И трябваше да вземам решения, които better be right, щото иначе не ми се мисли. Ама аз си знам, че са. Защото, както се оказа, са се крили в мен през последните 11 години и всички са знаели, че те са там и че е въпрос на време да избият здраво, само аз пак не съм разбрала. Story of my life, направо.

Не, сериозно, даже като си гледам стари публикации, го виждам написано бяло на черно и разбирам, че дори и тогава не съм си давала сметка за това, докато един ден не скочих с главата напред и нещата не се случиха. От раз. И после, на когото и да кажа, дори и на слабо познати хора, всеки ми реагира с "Айде де!", "Най-после!" или "Крайно време беше!". Пак аз последна научих, че се и изненадах сама, на всичкото отгоре. В резултат от това, след точно 10 дни заминавам за чужбина. Вероятно за дълго. И от там ще пиша много, защото отивам на място, което кипи от живот; което е шарено, което ми е близко и което чувствам като съюзник. Разбира се, има вариант и нищо да не се случи, но поне няма да си умра с въпроса What if... Пък от тоя въпрос много ме е страх.

И, между другото, някак усещах, че след цялата тая суша, следващата ми публикация ще бъде за куклен театър (бааааааси изненадата, нали!) - в случая иде реч за "Красавицата и Звяра" на ДКТ-Стара Загора, чиято премиера бе тази вечер.

Заглавието ми е ужасно любимо (най-обичаната от мен класическа анимация, впрочем) и винаги ми е интересно да го видя на сцена, но и винаги се разочаровам мъничко, защото Звяра не е Моят Звяр. А той ми е толкова любим герой, че ме боли, когато се правят компромиси с образа му.

Ще се отклоня за миг, за да ви кажа две думи за всичко останало, че има опасност после да забравя. Сценографията на Васил Рокоманов беше много "негова" - много функционална and all that; даваше възможност да стават разни магийки, които определено впечатляват децата, няма спор. Музиката беше нямам-думи-колко-добра, звучеше много "шотландски" (сериозно, много ми хареса и ми напомни малко за Лорина Маккенит - а тя па' колко е якааааааа!). Развръзката ми дойде доста претупана, това трябва да го отбележа - и вярвам, че би могла да бъде доизпипана малко, но смятам, че ще го направят в идните представления (би било жалко да я оставят така).

Двамата на сцената бяха Кирил Антонов и Таня Георгиева. Доколкото разбрах, е трябвало да бъде негов моноспектакъл, но понеже тя е участвала в репетиционния процес, са решили да я включат в спектакъла (пиша това като обяснение за миниатюрната роля, която има, защото хората около мен се чудеха, та в случай, че и вие възнегодувате, ако го гледате). Обаче Таня е много, много чаровна и ще се радвам да я видя и в по-голяма роля съвсем скоро.

Ииииии... да си дойдем на думата. Гледаш си, разбираш ли, един съвсем нормален спектакъл - приятен, неангажиращ, неразочароващ и... изведнъж се появява Звяра. Ама е такъв Звяр, че да настръхнеш. И понеже това си е моят блог и ще си пиша к'вот си искам, та да кажа честно и откровено, искрено и лично: ей Богу, това беше един много секси Звяр. Това е думата и нищо, по-малко от това.

А като погледнеш Кирил Антонов - младо момче, с детско личице, мил и очарователен. И слага маската и... движението на тялото му се променя неузнаваемо и става плавно, хищническо, дебнещо дори, владеещо сцената; гласът му, задъхан не само от емоция (дебют му е, разбираемо!), но и от желание... Право в десятката.
Искрено вярвам, че огромна част от вината за това превъплъщение носи режисьорът Ирослав Петков, когото много харесвам. Не знам как точно е обяснил на Кирил какво иска от него - не мисля и че искам да знам, защото подозирам, че ще са нужни червени точки. Но крайният резултат е настръхващ и много, много се радвам, че най-сетне имаме и такъв Звяр в адаптация на приказката. Беше нещо средно между... хм.... Гару като Квазимодо в "Парижката Света Богородица" (и ми се струва, че приликата не е съвсем случайна) и Ерик от "Фантома на операта". Надявам се да не претръпне и винаги да излиза на сцената с емоцията от тази вечер. Ако дебютът му е такъв, мога само да си представя какво го чака оттук насетне. Стиснат палец от мен, вдигнат палец - също.