...с часовников механизъм

Не портокал. 

Мозък, глава, човек. От тия хора - единични бройки са, знам - дето като видиш, че си затварят очите за миг и буквално чуваш как почват да тракат чарковете на механизма в главата им. И, отваряйки очи, изплюват някоя брилянтна идея, която се е родила, узряла и развила за броени секунди. При това, всичко е станало току пред очите ти.

Не знам дали сте виждали новородено хамстерче, ама ако не сте, да ви кажа - кожата им е прозрачна и вътрешните им органи се виждат. Така е и с работата на мозъците на някои хора, което винаги много ме е радвало и вдъхновявало. Понякога ми се случва и на мен самата, но има единици, за които това е ежедневие, норма, както искате, така го наричайте. Но резултатът винаги е възхитителен. 

Вероятно и вие познавате поне един такъв човек. Следващия път като го видите, си доставете удоволствието да го наблюдавате, докато говори и мисли. Ако се заслушате, ще доловите и щракане, бас ловя. 

А аз вчера гледах една абсолютно прекрасна постановка - Kabaret tlukot a bubnovani, заслужава си да се отбележи. Толкова енергия, страхотна музика (на живо!) и такива разкошни и въздействащи кукли, че направо да ти падне шапката. И после да ти я скрият. Чак депресиращо приятна и добра беше, ама то не може всички да сме с часовников механизъм, уви. Или за щастие - не знам. 

Ха! И таз добра...

Аз забравих да ви се "похваля", беееее! Миналата седмица ходих и на още един театър... по-миналата, всъщност. Марионетен вариант на операта "Дон Жуан". В Прага в момента се играят тъкмо два такива, като и двата са абсолютна примамка за туристите - популярно произведение, долнопробна постановка и скъпи билети. Ама печелят от факта, че първата премиера на операта е била в Прага, та дай да издоим колкото се може повече от това. И не е да не успяват - залата си беше пълна, а го играят през вечер, редувайки с "Вълшебната флейта". Още като се разчу, че са ни уредили да го гледаме безплатно, някои от преподавателите реагираха по начин, който само ме накара да съжалявам, че нямам камера, за да ги запиша. Искрена, ама искрена погнуса и потрес, ама такова негодувание, че виждаш, че душата им страда, задето съществуват такива неща. 

За самия спектакъл няма да ви говоря, щото то няма и какво да се каже. Поопърпани марионетки с дебели бели въжета се правят на оперни певци и биват разнасяни по сцената, докато върви запис на "Дон Жуан". И уж разказват историята, ама какво и как разказваааат... (facepalm) Сигурно ще ми се доверите, като ви кажа, че досега съм си излизала само веднъж от куклен спектакъл - беше едно огромно беларуско недоразумение, от което публиката масово избяга в момента, в който намалиха осветлението преди една сцена, макар конферансието да крещеше: "Няма антракт, няма антракт, уважаеми зрители!". Наистина беше ужасно. И това беше вторият спектакъл, от който издържах 40 минути и си излязох - просто каквото видиш в първите 5, ти стига, защото после още над час и половина е все същото. 

Мислех си обаче, че човек има нужда и от такива постановки, за да си даде сметка какъв късмет има с истински добрите. А тази вечер, съвсем неочаквано, осъзнах, че това важи с пълна сила и за хората. Разбира се, че животът ни среща с боклуци - аз самата имам пресен пример, ама толкова пресен, та чак пари. И то боклук от класа - такъв, дето е готов да го афишира, а при възможност - и да уязви, без да усеща, че се е поотнесъл или... вероятно без да усеща каквото и да било. Надявам се да се сещате за кой типаж говоря, без да сте се срещали с негов представител. Пък може и да е късмет и вашият път да се пресече с подобен човек-боклук, както някога казваше един преподавател, макар и в малко по-различен контекст. Защото при сравнението онези, другите - истински прекрасните, ценни и възхитителни хора, които биха могли да служат за истинско вдъхновение и които носят у себе си най-дълбоката морална мяра - изпъкват още по-силно.

Наистина трябва всяка сутрин да се обръщам на изток и да се кръстя, благодарна за възможността да срещна и такива хора. Както и за хората-боклуци, всъщност - те имат едно добро качество: това, че са disposable. Идват, показват ти колко прости, нагли, жалки и самодоволни са, почесват се и се оттеглят със съзнанието за непогрешимост. Какво става нататък с тях - историята мълчи, защото й е все тая, а агресивната им простащина ме лишава от възможността и желанието да им съчувствам, така или иначе. Изпълнили са си функцията на мярка и - както се казваше в "Като рицарите" - са намерени за недостатъчни. Next! 

Градовъртеж

Прага ме завъртя много вихрено, признавам. Основно в добрия смисъл, който продължава от предишната ми публикация, та и в тази. Боледувам качествено и количествено, но се опитвам да карам цялата тая история на крак, доколкото мога. Вчера вече окончателно ми стана досадно да ходя като пребита и да кашлям на всяка трета дума, та чак до получаване на мускулна треска на корема, и почнах да пия антибиотик. 'Ма то наистина, какво беше това чудо - 10 дни не можа да реши дали ще минава, или ще ме тръшва окончателно, а когато денонощието не ти стига във вида, в който е и когато си здрав, това е много дразнещо. 

Та така - пия хаповете, хвърча на занятия, ходя на театър (последната седмица само на един, ама какъв! - Psycho Reloaded, където се скъсах от смях, кашляйки), опитвам се да поддържам адекватен контакт с хората си в България, евентуално и да спя, ако съм си подготвила нещата за следващия ден.

Потъпках си comfort зоната стабилно, то почти не ми остана такава. Грешка, като почнем и да рисуваме, няма да ми е останала. Честно, дано това да ми се размине - не ми е проблем да ставам за резил, ама не и в такъв мащаб. Мерси, благодаря, тенкю.

Обаче аз съм особена порода - много ми е трудно да избирам, сигурно е от зодията. И взема ли някакво решение, после ме гложди сумати време: ама сбърках ли, ама не сбърках ли... А този път решението беше много категорично, от сериозна важност и след първите десетина дни, изпълнени с трусове, мисълта за евентуална грешка не ми е хрумнала и веднъж. Гледам си града сутрин от трамвая и му се усмихвам. Прекрасен е. Истината е, че това чувство на доволство и цялостност не съм го изпитвала отдавна и се надявам да не е измамно, но засега няма индикации за подобно развитие. Сутрин не се събуждам с "Мамка му!", а с "Йей!" и усещането, че пропилявам безвъзвратно живота си при все дипломите и висшите (което усещане безкрайно ме гнетеше), изчезна мистериозно. Май наистина Марк Твен ще се окаже прав, че двата най-важни дни в живота на човек са денят, в който се е родил и денят, в който е разбрал защо. 

А аз продължавам да откривам нови неща, които ме вълнуват; неща, които искам да пробвам, които искам да ми минат през ръцете, така да се каже (и то доста буквално). Част от тях всъщност винаги са ми били интересни, но съм ги отхвърляла в съзнанието си с мисълта, че няма кой да ми покаже - а тук пия вода баш от извора и ще е загуба на време, молекули кислород и прочее, ако не се възползвам. Затова си пия хаповете под час, обикалям разни странни магазини (а идният месец - и ужасно алтернативни пространства за театър и просто нямам, ама нямам търпение!!!) и се дразня, когато ме помислят за туристка (заради раницата, както и защото академията ми се намира на най-популярната туристическа улица в сърцето на историческия център на Прага). Живея, мамка му... 

Как без малко щях да се татуирам

Добре де, малко излъгах. Много против доброволното жигосване съм, но ако е имало момент, в който съм била окей с мисълта да го сторя, то беше вчера. Разбира се, нямах идея точно какво искам да си нарисувам (само ориентировъчна тема), нито къде, нито пък къде в Прага да го направя, така че да е безопасно и да не ми смъкнат кожата от гърба, а само да я изрисуват. Та със скоростта, с която го реших, се и отказах, щото не съм съвсем изкукуригала (все още). Но самият факт, че тая мисъл ми хрумна и за секунда дори, показва, че явно наистина ми се случва нещо значимо. 

Когато писах предната публикация, асансьорът още не беше съвсем наясно накъде смята да тръгва. Имаше няколко бая значителни пропадания, които ме накараха да се съмнявам в себе си и в правилността на избора си, но от вече десетина дни насам се чувствам все по-добре и по-добре буквално с всеки изминал ден - а вчера на прибиране леко прехвърчах, дори. И вярвам, че посоката е правилна и че движението се осъществява по разписание. Хората тук говорят с мен като с колега, а не като със студент; шарени са до безобразие - ама не от тоя тип насилствена шареност, която, имайки за цел да те различи от другите, те уеднаквява с тях, тъй като и те се стремят към различност. Просто са шарени като характери и дори и просто общуването с тях си е (без)ценен опит. Да не говорим и че - като прост пример - за точно час и половина сценография научих повече, отколкото за 2 години и половина в НБУ. И че тъй като сметнахме, че този час и половина все пак ни е недостатъчен, говорихме с преподавателя, който почти моментално се съгласи да удвои часовете. Изобщо, нещата се случват - да, с малко изтощаващи темпове, но затишието у дома и без това бе успяло почти да ме съсипе, та подобно разнообразие е много добре дошло. 

Времето ми се усмихва, разходих се до Ичин, който се оказа абсолютно разкошен град (в събота  може да ида и до Карлови вари), ходя на театър почти всяка вечер и вече успях да изгледам доста емблематични неща, опитвам се да живея в чешкия ритъм и да се радвам на живота (пардон, последното ми идва отвътре) и с всяка фибра на тялото си усещам какво щастие е да имаш възможността да изживееш мечтата си.

И пак, и отново - не знам къде ще ме отведе тази пътека. Вариантите са много, а някои от тях сигурно не са ми и хрумнали дори. Но знам, че за моментът това е единствено вярното решение за мен; знам, че се и поразболях, но не ми и хрумва да си остана у дома и това моментно неразположение ми е по-скоро дразнител, отколкото драма. Знам, че последната почти една година беше смазваща за мен в психически и емоционален аспект (всъщност, едва сега си давам сметка точно колко съсипваща е била) и че за последните 10 дни тук се чувствам по-жива и смислена, отколкото през последните 10 месеца в България. Процесът е продължителен, но посоката е оздравяване - във всеки един смисъл. 

My best friend, my worst enemy

Така кръстих и първия си албум със снимки от Прага във Фейсбуук. Очертава се да прекарам (не)известно време тук и се надявам до края на престоя ми да имам еднозначен отговор which is it to be. 

Много ми е трудно да я почна тая публикация, защото именно аз, човекът, дето непрекъснато говори за константи (присъствали са в почти всеки текст тук), си грабна шапката и остави всичко познато в името на една пътека, за която говореше често и по тия ширини и която го отведе до една врата, през която или трябваше да вляза, или пътеката зад мен щеше да се обезличи и вероятно да изчезне дори. Та така... нямах кой знае колко богат избор, защото влизайки през тая врата, признах, че съм се "съгласила със себе си" (цитат от случаен и абсолютно безценен разговор, случил се преди години), че съм пораснала достатъчно и че не ме е страх.

Разбира се, истината е, че всъщност се страхувам толкова много, че ми е трудно дори да го обясня. Но е истина и че срещнах подкрепа от толкова много хора, на които не би следвало да им пука кой знае колко за мен - но които очевидно (и изненадващо) вярват. В мен, в правилността на избора ми, в логиката на случване на събитията. 

Нямам никакви гаранции. Никой няма. Но положението беше "сега или никога" и избрах да бъде "сега". Винаги има време за "никога". 

Абстрактната пътека, която само аз си чувствах реална, споменавайки я доволно често из блога, се материализира след точно 11 години. И нямам никаква идея къде ще ме отведе, но й имам доверие - защото до голяма степен осмисляше живота ми през въпросните 11 години и го направи няколко идеи по-красив, по-пълноценен, по-истински, по-... жив.