сряда, ноември 21, 2012

Prales (Handa Gote)

Предполага се, че по това време трябва да спя. Сефте!
Обаче как се заспива, като днешното театрално преживяване ми махна главата и сега възглавницата ми е силно безработна. Очите ми са светнали като фарове на ЗИЛ, а в главата ми, която остана някъде в "Алфред" кънти: "I wanna wish you a merry Christmas, I wanna wish you a merry Christmas from the bottom of my heart... Feliz Navidad, Feliz Navidad...". Чак дотук го чувам, а театърът е в Холешовице (на 6 спирки с метрото оттук).
Тя историята с песента е редно да остане последна, ама така и така я отпочнах... Тъкмо снощи я слушах и си мислех колко нелепо би звучала в спектакъл и днес... оп! На сцената. Брутално добро попадение, а като я разпознах, ченето ми директно се срути, удряйки пода. Както казваше единият от великаните в "Храбрия шивач", "те' такъви каменци нема". Та и аз така: "те такъви съвпадъци нема!". Ама на', имало. 
Сещате се коя е песента, знаете я - жизнеутвърждаваща, радостна и... дойде като финал на спектакъл, който ме сгази от сцената, както са ме газили само "Крап" и "Храбрият оловен войник". Такава безнадеждност лъха от него, толкова категорично намерена на сцената, че не ти остава място за тълкуване. Шибана работа отвсякъде. Излизаш от театъра и осъзнаваш, че мразиш веселите песни в плейъра си и нервно ги превърташ, докато не го спреш съвсем. Музиката те дразни. Хората те дразнят. Не ти се прибира, защото си даваш сметка, че между 4 стени ще си съвсем като животно в клетка и че тоя пърформънс ти е опнал нервите като струна на diddley bow (инструмент, който - срам за мен - открих съвсем наскоро).
Така се бях захласнала по време на представлението, че се облегнах с цялата си тежест на ранената длан (попробих си една вена с резбарско ножче, та имах и преживявания в хирургията на спешното в петък по нощите) и приквичах от болка. И едновременно с това си дадох сметка, че това моето е нищо.
Изобщо, Prales/Deep Forest на Handa Gote е спектакъл, който ти жигосва съзнанието със съвсем конкретни картини - кулата от камъни, раненото животно/човек, което обикаля сцената с канара на гърба си и едва достига до малката тенджерка с вода... Абе, трябва да се види. Спектакълът е почти без думи и не му и трябват, нито пък биха били достатъчни, за да го опишат. В най-общи линии, е преживяване, което ти ебава майката (без никакво извинение). 
Обаче пък последната сцена също беше като кадър от уникално абсурден и доста брутален филм. Също и забавен, макар и по много извратен начин. Единият от актьорите, облечен в роба, подобна на тази на монасите от един от всичките ордени (няма да импровизирам с името, да не стане гаф), отгоре със сако на вариететен водещ (тъмносиньо със син брокат, класа!), мокър, защото се поливаха с "Кока-Кола", пее "Feliz Navidad", а зад него другият актьор със същата такава роба, също мокър, с маска на диво животно и огромен дървен чук в ръце. Замахна и... представлението свърши. А аз тия дни трябва да ида до "Алфред" да видя дали главата ми ще е готова да се прибере. Ако не е, не бих могла да я виня.

Етикети:

неделя, ноември 18, 2012

Хора

Като се замисля, май никога не съм имала тип мъже, който да харесвам повече от останалите. Обаче тия дни си давам сметка, че си имам тип хора, които много ме вдъхновяват с енергията и отношението си към света (особено пък с това последното).
Радват ме хората, които на 87 години могат да бъдат двигател за целия състав в постановка, която - поне за мен - е физически най-изискващата, която съм гледала дотук и в нея буквално няма място за грешки. 
Радват ме хора, които са откровено гениални, но са лишени от всякаква суета и са запазили способността си да се кефят като малки деца на нещо съвсем дребно дори.
Радват ме хора, които отиват на излет в планината при много минусови температури със сняг и всички екстри, и си носят суши в кутийка, заедно с клечки и всичките му табиети (не обичам суши, та конкретиката не я знам, но обичам такива хора).
Радват ме хора, които не плащат данък обществено мнение и които деконструират реалността, в която живеят, подчинявайки я на собствените си възгледи и водени от нуждата си за развитие.
Радват ме хората, които знаят как да си направят густото и живеят наистина с удоволствие и смисъл; хората, които сами си създават условия на дворцово-домашен комфорт по своя си начин.
Радват ме хората с часовников механизъм.
Радват ме "невидимите хора". И хората "с характер на приспани урагани". 
Изобщо, имам си цяла галерия с източници на вдъхновение, които обаче споделят подобна енергия (затова и си позволявам да ги обединя в "тип", колкото и условно да е това). Усещането е уникално. 

Етикети:

понеделник, ноември 12, 2012

Super-Natural/Wariot Ideal

Онзи ден норвежецът разправяше много готин виц, който по същността си визуализираше лафа, че ако вържеш ръцете на италианец, той онемява. Та и аз сега се чувствам хем малко в безтегловност, хем с вързани ръце, хем поонемяла. 
Наистина - има толкова за разказване, а като че не би имало кой да го прочете. И ако преди някой можеше да потърси дадено заглавие в Гугъл и да попадне на блога ми, приемайки статията за съответния спектакъл като препоръка или предупреждение, сега това на практика е невъзможно. 
Чувствам се глупаво да ви разправям за нещата, които гледам тук. And yet, преживяването не се различава за мен самата като емоция от емоцията, предизвикана от спектакъл у дома. Та що пък да не си споделя - и без това никой не остана да ме чете вече. 
Това дълго предисловие има за цел да ви въведе (ужасно тромаво, признавам) в историята за онова, което ме сгази днес от сцената на едно от места за възможно най-алтернативен театър в Прага. По думите на човек, комуто бих се доверила, те са общо 4: Roxy/NOD, Ponec, Archa, Alfred ve dvoře.
Онзи ден ви разправях, че ще ходя да гледам Deep Forest на 20-ти в това последното място. Обаче междувременно реших да си причиня още нещо там, само че по-рано. Тази вечер. 
Ей, мааму стара. Трудно ми се изчерпват епитетите, обаче като свършат, ми идва да изпсувам звучно с надеждата да разберете емоцията ми. :) Мястото ме вдъхновява по начина, по който се радвам на Ателие 313. 
Значи, слизаш от метрото и тръгваш по едни съмнителни пътечки, които се намират под голям пътен възел, тип "детелина". След това драпаш през мъглата по още по-съмнителни улички в притихнал квартал и стигаш до безистен, през който влизаш във вътрешен двор на жилищен блок. Отваряш една метална врата и слизаш в мазето, където вдясно от теб има метална врата, като тия, с които затварят складовете в американските филми (и обикновено държат заложници вътре, ама това е друг въпрос). Зад тази врата е сцената. Пред теб има 2 закачалки от онези за сценични костюми, с накацали по тях дървени и пластмасови закачалки, на които можеш да си оставиш връхната дреха. Номерца няма. Предполагам, не се и краде. Вляво продават билетите, а до ticket office-a е входът за бара, който е още едно ниво под земята. 
Средна възраст на публиката - малко под 25 години, така като гледам. 
Спектакълът е нов, премиерата му е била преди 2 седмици и се надявам да се задържи, макар конкретно в тоя театър да играят по-скоро на проектен принцип, та няма гаранция, че ще го видим пак през декември. Казва се Super-Natural/Wariot Ideal и е дело на Томаш Прохазка, Войта Швейда и Ян Каливода и по описание от страницата на театъра, представлява ето това: "A "theatrilized" music concert evening. Synthetic theatre, the most fitting form for depicting the theme of struggle and survival. Stand-up comedy, monologues, scenic actions, dance, gentle acrobatics, a hint of circus clowning plus mississippi blues, rock, pathetic protest songs, popular heart-rending songs all on the theme of salvation (тук вметка от мен - никога не съм вярвала, че парче като Stayin' Alive на Bee Gees ще пасне толкова добре на театрално представление, още по-малко пък на такова. Ама на', адекватно беше - и то толкова адекватно, че и в момента си прибирам деликатно долната челюст нагоре, спомняйки си конкретната сцена)".
Обаче имайте предвид, че едно наглед така изчерпателно описание doesn't even begin to tell the story of the performance. Ей Богу, тоя един час нито го усетих, нито исках да свършва (чак усетих физическо разочарование, когато актьорите излязоха да се поклонят). И не, не разбрах текста, който не беше малко. И да, сигурна съм, че ако го бях разбрала, сега щях да пиша, че е гениален. И за пръв път наистина ме е яд, че все още не говоря чешки и разбирам съвсем малко. 
Но тоя спектакъл ти разравя сетивата така дълбоко, че се загнездва под рационалните пластове и не ти е нужно да го разбираш. Той просто се усеща - с безнадеждността, жестокостта, битката за надмощие и заедността; човека в необичайна ситуация; момента, в който исках да изкрещя на актьора да внимава, защото имах непреодолимото усещане, че ще се пореже с ножа, с който разрязваше дрехите си. Е, не се поряза, ама и в момента ми е пред очите - с бавните, почти ритуални движения на острието, а аз усещах, че съм синхронизирала дишането си с неговото. Абе, истината е, че за тоя спектакъл си е много трудно да се разказва, защото историята не подлежи на предаване в писан вид. Но експресивността му надмина всичко, което някога съм виждала (бия си тук главата да се сетя за друга постановка, която ми е въздействала така чисто сетивно и не мога и не мога да се сетя). Ако протегнеш ръка, би пипнал енергията при взаимодействието между актьорите, би докоснал театралното действие в най-оголената му същност. Ако това е алтернативният театър на Прага (макар да знам, че не е представителна извадка, уви), искам още от същото, моля!

Етикети:

вторник, ноември 06, 2012

Ужасно ми се разказва

Както знаете, тоя блог не беше замислен като пространство, в което да се говори за театър, обаче неусетно (дори за самата мен) се превърна в такова. И в момента театралната ми биография получава няколко етажа, надстроени изумително бързо, защото гледам много неща, които са и качествено различни от онова, което се прави в България. Гледам неща, които трудно бих приела у дома и към които съм подхождала със значителна доза скептицизъм, недоверие и малко присмех, ако щете. Абе, каквото и да си говорим, много от опитите за алтернативен театър у нас откровено не стават и илюстрират как се прави изкуство заради самото изкуство, което пък мен много ме дразни като концепция. Изобщо, чупенето на стойки от позицията на вечно неразбран, ама иначе гениален творец, никога не ме е радвало.
Тук има от всичко - има традиционен театър, има не-съвсем-традиционен, но вдъхновяващ театър, има леко изкилифинчени работи, има откровени боклуци и капани за туристи (оооу, тия са на всеки ъгъл - вчера спасих 2 норвежки от много неприятно преживяване и много похарчени пари), има и пърформанси, които не се наричат "театър" (хората, които ги правят, умишлено бягат от тая думичка, понеже ги ограничава), но зад които има много мисъл, та чак цяла философия. 
Не ме разбирайте погрешно, метаморфозите не се случват за една нощ. Сега на 20-ти ми предстои да гледам постановка (условно и силно казано), дето още не знам дали ще я понеса, защото ще е различно от онова, което познавам. Даже човек от състава казва за нея, че вероятно ще я играят за последно, защото била твърде антихуманна. Предвид онова, което съм виждала от него и границите, които за него са доста широки, та и размити, направо се плаша. Обаче освен с него, имах щастието да се запозная и с още един от съавторите на проектите на тази група за сценична работа - Томаш Прохазка, отвратително харизматичен човек. Даже доста нахално отидох и си му се представих сама и откарахме един много приятен лаф, та чак ни помолиха да идем да си вземем връхните дрехи от гардероба, че затварят театъра. Ми то да ти е кеф да общуваш с такива хора. Мен винаги ме е ужасявала идеята да се прави нещо на сцена, "защото изглежда добре". Няма мисъл, няма нищо - само визия, и тя - празна. Обаче вече мога да кажа, че съм си говорила достатъчно подробно с двама от членовете на въпросната формация и онова, което чувам от тях, ме радва безмерно - защото чарковете им тракат в сериозно умствено усилие и всичко, колкото и лишено от смисъл да изглежда на пръв поглед, е част от една житейска и художествена философия, която все повече ми харесва. 
Тъкмо вчера гледах документален филм за големия Робърт Уилсън (който по някаква причина като че ли е сравнително непознат у нас или поне името му се споменава много рядко). И в самия финал на филма той казва: "Човек винаги се чуди кое е правилно. А аз се питам: "Кое е грешно да се направи в случая?" и какво би станало, ако го направя точно него". Тяхната философия не е такава, но и този мотив го има. Важно е търсенето, което пък мен много ме радва. Ще видим на 20-ти. 
И да, много ме сърбят ръчичките да ви разправям за театъра, който гледам тук: с имена и постановки. Обаче не знам дали има смисъл, защото няма никаква практическа полза от подобни текстове. А ето, сега през уикенда мина цял куклен фестивал в театър Минор, който пък се очертава като едно от най-любимите ми места в Прага. 

Етикети: ,