Standing in the light of your halo...

...I've got my angel now...

 

 Обаче аз напоследък наистина мисля в музика.

Ха!

 

...Hit me like a ray of sun
Burning through my darkest night
You're the only one that I want
Think I'm addicted to your light...

 

Хубавото на това да си сингъл е, че можеш да флиртуваш свободно - колкото и с когото си искаш. Айде, това последното не е съвсем така, защото има ограничения и от другата страна, но искрено вярвам, че невинният флирт (без консумация, както било модерно да се казва - аз си му викам "чесане на езици") е много здравословен. Поддържа формата и е добър за самочувствието: дори когато става дума само за две разменени изречения на улицата с човек, с когото сте на една вълна.

 

...I found a way to let you in
But I never really had a doubt...

 

Обикновено обаче съмнения има. И препятствия, и нежелание, и разминаване във вълните. За тия неща няма възможност за допълнителни настройки. Поне не и за истинските.

 

От друга страна,

 

...Remember those walls I built
Well, baby they're tumbling down
And they didn't even put up a fight
They didn't even make a sound...

Има и хора, които са били до теб, докато си градил тези стени и които в даден момент решават да си тръгнат. Даваш им ключа, усмихваш се и им пожелаваш щастие. Така е честно. Понякога плачеш под душа.

А има и хора, които не са били наблизо там-и-тогава, но на които си дал всички възможни ключове за всички възможни врати на всички съществуващи стени. Показал си им и аварийните изходи, и скритите входове, и тунелите зад стените на библиотеките. И знаеш, че макар и никога да не ги употребят, никога и не биха злоупотребили с тях. Това са хората, които не можеш да си позволиш да загубиш (и е добре да не го забравяш). С тях няма флиртове и чесане на езици. Другото са упражнения, сравними с упражненията по стил на Реймон Кьоно. Всъщност, като се замисля, баш същото е.

Твърде прибързано

Май писах, че след като оздравях, сетивата ми се затвориха отново, достигайки стандартния си обсег, така да се каже. Особено в музикално отношение.

Да, ама не. Ей сега си слушам една песен, дето я извъртях милион пъти това лято (а юли дори не е приключил) и която преоткрих преди няколко месеца - преди това дори не я харесвах кой знае колко, макар да е на любима група (Dire Straits). Честно, не знам с какви уши съм я слушала, но в момента ме размазва от удоволствие и makes perfect sense по много различни начини. И от нея изплува, по-скоро изпъкна един цитат, който ме накара да се ухиля ееееей толкова широко. Уви, имам много причини да не го напиша тук, но така или иначе конкретните думи имат смисъл само за мен и няма да ви кажат нищо, ако не опиша един дълъг, дълъг контекст, в който да ги разположите. Важното обаче е друго - явно сетивата ми не са се свили обратно до параметрите на удобството. Явно просто трябва да е достатъчно късно вечер и около мен да е достатъчно тихо.

А най-забавното от всичко е, че песента на практика разказва ситуация, в която попаднах наскоро - и го осъзнавам. Но сякаш това не ми е важно, няма значение (което говори много за самата ситуация и още веднъж ми показва, че съм реагирала правилно). Изплува само въпросният цитат (тя песента сама по себе си е чудесна - това го изяснихме вече) и се закотви при други спомени и други хора. "Други гласове, други стаи", както пише Капоти. Не ви се оплаках, ама нали сте мернали двете томчета, озаглавени "Петдесет велики разказвачи"? Е, Капоти го няма там. Срам.   

Аз похвалих ли ви се, всъщност?

Че записах докторантура миналия юли, имам предвид? Нямам спомен. Двата докторски минимума минаха, и на двата имам пълни шестици, и на двата комисиите ме похвалиха. Сега чета разни книги, опитвам се да си подредя мислите и... да започвам да пиша, макар че - както си признах наскоро другаде - малко ме е страх. Защото искам да се получи наистина добре.

Направлението ми е интересно (затова и кандидатствах, щом видях, че има обявено място), темата си я избрах сама и с много любов и ентусиазъм (макар че в момента се чудя кой ме би по главата да се хващам с нея, предвид факта, че е не гигантска, ами и аз не мога да ги определя тия параметри - гигантски гигантска сякаш й отива), научният ми ръководител е преподавател, когото уважавам наистина много и който през годините ми е помагал повече от всеки друг, струва ми се.

Това горе всъщност са подробности. Тези дни обаче си мислех, че ако още някой ме попита за какво, аджеба, ми е тая докторантура, вече наистина ще го фрасна. Ама с всичка сила и с яда, събиран в отговор на тоя въпрос през последната една година. Аз затова и не бия много барабан за въпросното начинание, понеже ми писна да (се) обяснявам. Да не говорим и колко е тъжно - някога това е бил несъмнен престиж. Днес е повод за чудене, питанки, чесане на умни глави и откровено неразбиране. Сякаш е нещо срамно; академична болест някаква. И си мисля, че когато тези хора си тръгнат, след като сме говорили, или си плюят в пазвата, молейки се да не е заразно и да не ги стига, или ме ожалват и ми търсят психически заболявания.

В началото беше забавно, после се ядосвах, сега просто... ми е малко тъжно, че и това девалвира. Но вече нямам намерение да обяснявам, че грешката не е в моя телевизор. Напоследък разговорите протичат така:

- Защо си се хванала с това?

- Защото мога да си го позволя.

- Да де, ама за какво ти е?

- Ами така, за удоволствие.

При което другата страна отправя или тъп поглед, или поглед, пълен със съжаление, и разговорът поема в друга посока. Което не отменя възможността да наместват нечия челюст в болнични условия, ако съответната личност ме хване на особено къс пас. И много бих замолила - ако изпитвате непреодолимо желание да проповядвате някому кое е правилно и кое - грешно, или пък как да живее живота си, защото именно така "трябва", застанете пред огледалото и ми спестете поредния монолог. В противен случай си хабите думите и енергията, а дори не бих могла да оценя възхитителността на вашата реторика: защото просто не слушам. :) Прогресивно ставам все по-лоша и безпардонна, а усещам, че в ежедневието си съм станала същинско слънчице: днес успях да зарадвам с комплименти (сравнително заслужени, ама и аз ги поднесох сладичко) четирима души в рамките на половин час. Това го мога и го правя с удоволствие и от сърце: стига въпросните да не се опитват да ми провеждат ускорени курсове на тема "как да живеем живота си".

 

Впрочем, без (кой знае каква) връзка с горното - в деня, в който си пътувах за Стара Загора, почти видях изложбата на Светлин Русев пред Народния театър. Казвам почти, понеже мислех, че отваря в 10, а се оказа, че отваря едва в 11 и щях да си изпусна автобуса. Та се разминах с него. Както и да е, и без това отидох там, без всъщност да го харесвам особено. Но то и изобщо не ми беше това мотивацията. Някои рани зарастват по много странен начин, формирайки особена тъкан със собствени функции.

За втори път се спирам...

Вече два пъти тръгвам да ви пиша за хората-боклуци, с които неизбежно ни среща животът. И два пъти се спирам. Първият път млъкнах, понеже беше лично и понеже въпросният боклук посегна на нещо много високо в йерархията на приоритетите и ценностите ми. Всъщност, посегна на личността, около която съм я изградила. Не се гордея, но Господ ми е свидетел, ако не ни разделяше сериозно разстояние в момента, в който въпросният... човек (но имайте предвид, че го наричам така за по-кратко) сгази лука, сега вероятно щях да го лежа в Сливенския затвор. И - отново не се гордея - но предполагам, че нямаше да съжалявам.

Втората среща с представител на тоя типаж не предизвика чак такива емоции, но затвърди плана ми за действие: със здраве и по-далеч от тях. Спрях да опитвам да вкарвам света в ред: както казва Сафон, "it wasn't worth wasting your time trying to change the world; it was enough not to let the world change you". И, честно казано, грам не ми пука как изглежда отстрани. Лицемерието - за добро или за лошо - никога не ми е било присъщо. Като моля последното да не се бърка с категоричното ми убеждение, че трябва да се държим мило с идиотите, понеже това ги обърква.

Олимпиада

Права бях: малко като се пооправих, максимално отворените ми сетива си се прибраха и спря да им дреме. Та дотук с особено особената ми връзка с музиката напоследък (койт' е*ал, е*ал - кака се ожени) - отношенията ми с нея се върнаха в границите на нормалната обсесия, която си имам по принцип. Което ми напомня, че Romeo and Juliet на Dire Straits се очертава да е моята песен на моето си лято. Не знам как (и дали) може да има нормален човек, който да не я харесва.

Тези дни обаче осъзнах друго (след ред емоции, сред които и два докторски минимума, и двата взети с отличен и с похвала, единият от които - и с температура 39 градуса в адска жега): как няма да се кефя на спорта толкова много, като на мен животът ми е организиран около принципите на Пиер дьо Кубертен и винаги е било така. Не знам кое е яйцето и кое - кокошката (и кое от тях е първо for that matter), но е факт. Също е факт и това, че винаги, още от съвсем малка, гледам спорт много жадно, отдадено, с любимци в почти всеки вид и всяка дисциплина, с хабене на нерви (ужасно е!), с бягане от училище някога, за да гледам биатлон (имахме си някакво негласно споразумение с нашите: старая се в училище, изкарвам си отлични оценки, а те си затварят очите за някой четвъртък или петък, в който "ама хич не ми се ходи на училище". Разбира се, гледах да не злоупотребявам, де).

Много хора, които ме познават слабо, не могат да разберат тази ми страст. Тези, които ме познават, вероятно също. В различните периоди съм следила особено стръвно различни спортове: алпийски ски, лека атлетика, формула 1, футбол, биатлон, всякакви зимни спортове (кърлингът ми е голяма любов и хич не се будалкам), снукър, тенис... Така като гледам списъка, само футболът и формула 1 не са ми такава страст вече: останалите продължават да ме вълнуват, а със снукъра и биатлона имам особено лични отношения. И най-големите герои; хората, на които съм се възхищавала най-много, не са били учени, писатели или някои от големите умове, а спортисти. Да, напълно осъзнавам противоречието, но го отдавам на онова, че всеки иска нещото, което няма.

Е, хората не могат да ме разберат - някои ме гледат странно, затова и гледам да не обяснявам много-много. Като бях малка обаче, нещото, което ме измъчваше най-много бе, че не мога да тренирам биатлон. Като се замисля, май щях да съм доволна на всякакъв спорт, ама с тоя диоптър не ми се получиха нещата. И - съвсем неусетно - превърнах целия си живот в олимпиада: нещо, което осъзнах съвсем наскоро. Само че се опитвам да поддържам върхова форма непрекъснато, а всеки спортист би ви казал, че това е невъзможно и немислимо. И се пускам да участвам в повече от една дисциплина, което също не е най-добрата възможна идея. Винаги е било така. За капак, допингът ми е само и единствено емоционален (ако не броим шоколада) - което поне ми гарантира, че играта (от моя страна) е честна и няма да ме изловят със забранени стимуланти.

Обаче понякога е малко уморително.